В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес ние отбелязваме паметта на светите, славни, всехвални, първовърховни апотостоли Петър и Павел.
Не напразно светата Църква съединила тези две велики имена в едно празненство: обединява ги най-дълбокото единство на техния дух. Апостол Петър – най-пламенният воин Христов, винаги стремящ се към действие, винаги стремящ се напред: ето той възжелал да върви по водите към Спасителя, ето той пръв Го изповядал, като Син Божи, в минута на опасност той, в пламенна ревност, грабва меч в защита на Христа.
Във всичко апостол Петър ни показва дух на пламенна ревност, на твърдина, на камък на Църквата. Апостол Павел, когото Църквата именува „устата на Господа” е също такъв пламенен свидетел на истините на Богооткровението; на него е даден огънят на действеното слово, даден му е огънят за устрояване на св. Църква. Изумляваме се и благоговеем, разглеждайки служението на апостол Павел.
Но има в съдбата на тези двама велики апостоли и още нещо, което ги обединява: в живота и на единия, и на другия имало един страшен час. Апостол Петър се отрекъл от Христа, а апостол Павел бил Негов гонител. Нещо, изпълнено с голяма тайна, се заключава в това сходство в съдбите на първовърховните апостоли. И когато ние вникваме в същността на тези моменти от живота и на апостол Петър, и на апостол Павел, пред нас се разкрива нещо, което допринася за разбирането пътя на спасение на човека. Апостол Петър се отрекъл от Христа, апостол Павел бил Негов гонител, и единият, и другият са станали първовърховни апостоли.
Значи, този грях е бил преживян от тях така, че не само не ги повлякъл към гибел, но ги въздигнал на първопрестолно място. Апостол Павел нарича себе си изверг за тази ненавист, която била в него към Христа, а апостол Петър плакал през целия си живот, спомняйки си своето отричане. И такова съзнание за своето престъпление пред Господа, такова покаяние било този път, който ги възвел на най-великата висота.
Какво подразбираме от този пример?
Светите отци са ни учили, че Господ понякога допуска най-праведни хора да паднат в изкушение, за да ги предпази от гордостта. Изкушението, което Господ изпраща, ако бъде прието от падналия човек с това чувство на покаяние, което Господ изисква от нас, става източник на най-голямо вътрешно движение и подем. За нас от този пример това е назидателно и това е важно, което се открива, как най-страшното нападение на врага, който иска гибелта на човешката душа, когато тя го преживява с чувство на покаяние, с покайни сълзи, по Божията благодат и милосърдие това голямо зло и падение може да се обърне в благо за самата съгрешила душа.
Какво утешение за нас, какво назидание, как това ни изобличава в нашата неразкаяност и как това ни подбужда към това, щото извършеният наш грях да не бъде за смърт, а да ни води към живот и възкресение на нашия дух.
Днес, отбелязвайки паметта на великите апостоли Пеътр и Павел, ние трябва да насочим нашите молитви към тях за това Господ да ни дарува благодатно покаяние и сълзи за нашите грехове, та грешният наш живот да не води към смърт, а към живот и възкресение.
Тези молитви ще достигнат до тях. Те самите са преминали и посочили пътя на покаянието и затова нашите думи и въздишки ще са чути от тях. Нека се молим Господ да ни дарува плач на разкаяние за греховете ни по молитвите на нашите небесни покровители първовърховните апостоли Петър и Павел. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев