„Не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем” /Мат. 6:31/.
Наблюдавайки човешкия живот, ние виждаме, че има малко хора, които биха били от всичко доволни, нищо да не желаят, нищо да не очакват, до нищо да не се домогват. Ниe никога не се успокояваме от грижи и до гроба натоварваме душата си с житейски тегоби. Суетим се, тичаме нагоре-надолу, трудим се с такава стремителност и алчна прибързаност, сякаш целият ни живот е недостатъчен за удовлетворяване на нашите желания и очаквания. И какъв бива краят на такова житейско многогрижие? С горчиво, но вече закъсняло разкаяние на всеки обичащ света в края на дните му ще се наложи да каже това, за което е говорил Соломон.
През живота си, така започва своята изповед този древен мъдрец, „предприех големи работи: съградих си къщи, насадих си лозя, уредих си градини и садини и посадих там всякакви овощни дървета; направих си водоеми за поливане садините, в които растат дървета; придобих слуги и слугини; събрах си сребро и злато. Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба. И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!” /Екл. 2:4-8,10-11/. Какво да правим сега, за да избегнем подобно разочарование и да имаме мирен и безпечален завършек на живота? Нима трябва да седим, отпуснали ръце, да прекарваме живота си в бездействие, в празен покой?
Не, Бог повелява на всички да се трудим и с пот на лицето си да добиваме за себе си необходимите за преживяване средства за живот. Затова Той ни е дал телесни сили и душевни способности, за ги прилагаме на практика и с това да оправдаваме своето земно предназначение. Бог благославя тези, които умножават своите таланти, а ленивите и нехайните ще осъди и накаже. Богоугоден е пред Бога живота на трудолюбивия, който неотстъпно, с усърдие и вярност изпълнява дълга на своето призвание. Почтен е такъв живот и пред хората, у които винаги достойно за похвала е името на старателния и работещ човек. Как сега да достигнем това, че и нашите земни задължения да изпълним без пропуски и безукорно, а в същото време и грижата да не ни надлее и да не наруши нашия душевен мир? С какво оръжие трябва да се борим с житейските нужди?
За успешна борба с житейските нужди преди всичко трябва да утвърдим в душата си смирено съзнание за това, че сами по себе си сме безсилни да осигурим нашето благополучие, да предовратим напасти и злополуки. Ние трябва крепко да вярваме, че цялото ни щастие и доволство е в Божиите ръце, и каквото и да предприемем за обезпечаване на себе си, Бог всичко ще завърши и ще се увенчае с успех. „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й; ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата” /Пс. 126:1/.
Каква човешка сила или мъдрост може да ни избави, например, от свирепостта на стихиите, от огън, от гръм, от земетресение, потоп, мигновено унищожаващи нашия живот и нашето достояние, придобито с дълговременен труд? Човек засява поля, насажда полезни растения, влагайки своя труд, опитност и изкуство, но само Бог възраства, съхранява и умножава плодовете. Само Той е силен да дарува на нашите посеви и насаждения потребната влага и топлина, да отблъсне от тях разрушителнотото действие на бурята, градушката, да ги избави от вредните насекоми, скакалци и т. н.
Всичко това не трябва ли да ни смирява и предразполага към това, че във всички житейски обстоятелства, в щастието и нещастието, в успехите и неуспехите, в доволство и нужда, да виждаме Божията десница, милваща или наказваща ни? Смиреното съзнание за цялостната ни зависимост от Бога повече от всичко успокоява объркания ни дух в трудните житейски обстоятелства. Когато всичко това, което имаме, сме получили от Бога и нищо не можем да получим или да придобием, ако не даде Бог, защо трябва да тъжим при загуби и нужди, да скърбим за това, което не е наше, а Божие? Не трябва ли при всички лишения да казваме заедно с Иов: „Господ даде, Господ и взе; /както беше угодно Господу, тъй и стана/ да бъде благословено името Господне! /Иов 1:21/. Така смиреният добропокоряващ се на Бога християнин винаги ще е способен да се помири с най-тежката участ на живота си, да се задоволява с малко и благодушно да се отнася към неуспехите и лишенията.
За съжаление, мнозина християни в своето житейско многогрижие забравят за промислителната грижа за тях на Господа, грижат се за това, което е малополезно за вечното спасение, а за душата и нейните най-важни потребности и не мислят. Какво повече от всичко търсят и за какво се грижат? За това, как да устроят и благоукрасят своя външен живот. Стараят се да имат красиво, великолепно жилище, да украсят тялото си с изискано облекло, но напълно забравят, че най-добрият и съществен предмет на нашата грижа е именно нашата душа, за чието украшение и нравствено съвършенство преди всичко и повече от всичко трябва да се грижим. „Нашата душа, - казва преподобни Нил, - е невеста на Христа, небесния Цар”. „Застана, рече пророк Давид,” царицата отдясно на тебе, облечена в позлатена риза и преукрасена” Пророкът казва това за чистата душа. И апостол Павел сравнява душата на християнина с чиста девица, сгодена за небесния Жених /2 Кор. 11:2/.
Затова за благоукрасяването на душата точно така трябва да се грижим, както за украсяването на невеста, - даже нещо повече, така все едно тази невеста е царска дъщеря. Ето за какво повече от всичко трябва да помним сред грижите си за благоустрояване на телесния живот. Нищожни ще бъдат пред лицето на небесния Владика най-скъпите телесни украшения, ако душата застане пред Него в своето греховно безобразие. Без добродетели нашата душа, като нямаща брачна одежда, ще бъде низвергната от брачния чертог /Мат. 22:13/, т. е. лишена от блаженство в царството небесно. Нашата душа е безсмъртна, създадена по образ и по подобие Божии, изкупена с безценната кръв Христова и осветена с благодатта на Светия Дух.
Не трябва ли такова достойнство на нашата душа да възбужда в нас особена грижа за нейната чистота, благолепие и украшение, за отдалечаване от всяка сквернота на плътта и на духа? Украшението за нас, християните трябва да бъде „не външно, сиреч, плетене на коси, кичене със злато или обличане в премени, а вътрешно – скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога” /1 Петр. 3:3-4/. Като чеда на светлината ние не трябва да участваме в пагубните дела на тъмнината. Като обновени с Духа, трябва да принасяме духовни дела, състоящи се „във всяка доброта, правда и истина” /Еф. 5:9/. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев