В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес, скъпи в Господа братя и сестри, ние чухме евангелския откъс за изцелението на болния човек. Донесли го на носилка, защото той не могъл да ходи сам. Спасителят пък, „като видя вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават се греховете!” (Мат.9:2). Тези думи така учудили присъстващите книжници и фарисеи, че Господ, виждайки тяхното смущение, добавил: „стани, вземи си постелката и върви у дома си” (ст.6). „Народът, като видя това, почуди се и прослави Бога” (ст.8).
Да се опитаме днес да се спрем на последните думи. На пръв поглед може да изглежда, че това е обичайният завършек на всеки евангелски откъс. Действително, как да не прославят Изцелителя и Милосърдния Лекар, Опростителя на грехове, Господа и наш Спасител. Но, както се оказва, далеч не винаги така се случва.
Дайте да пресметнем. За трите години на Своето земно служение Господ е обърнал към Себе Си едва стотина човека от повече от милионното население на Палестина. Резултат, направо казано, неблестящ. Ние помним забележителната ремарка на евангелиста Иоан Богослов за някои ученици Христови: „от това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него” (Ин. 6:66). Затова ако народът все пак прославил Бога, още повече в присъствието на своите духовни водачи – книжници и фарисеи, значи е станало нещо невероятно.
Но какво се е случило? Господ Иисус опрощава греховете на човека. Външно у него поначало нищо не се изменя. Но вътрешно изцеленият изведнъж почувствал, как от неговата душа паднало «тежко греховно иго», възрадвала се душата му. Един от древните апологети, Тертулиан, писал: «Всяка душа по природа е християнка» - и ние виждаме истиността на тези думи например в днешното четиво.
Но също почувствали облекчение и всички тези, които били редом с болния. Образно казано, греховният баласт на единия не давал и на другите свободно да плуват по житейското море, и, само когато той бил изхвърлен, всички въздъхнали по-свободно.
И това ни заставя да мислим за това, как нашите, моите, лични грехове се отразяват на другите хора. Всичко лошо, което вършим, се отразява в бедите и скърбите на нашите близки. Да си припомним думите на апостол Павел: „кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове” /1 Кор.2:26/. Ето образец на истинско отношение към своите грехове и към чуждите нещастия. Всеки от нас трябва не просто да разбере, но да почувства, как неговият личен грях привнася в света капчица тъма, закриваща Христовата светлина.
Но, както пише апостолът, справедливо е също и обратното: всяко добро дело, особено изпълнявано заради Господа, привнася в света Христовата светлина. «Бързайте да правите добро», - казвал един праведник от XIX век доктор Фридрих Гааз. Без да е православен, той напълно по-православному разбирал, че Господ не иска от нас велики дела, той моли всеки от нас на своето място да внесе своята лепта в извечната борба между светлината и тъмнината, между истината и лъжата, между Христос и дявола. Един от нашите съвременници, архимандрит Иоан /Крестьянкин/, така и нарекъл една от своите последни проповеди: «Слово за малките добрини». Затова, да не отслабваме нашите сили в тези малки подвизи, за да можем и ние, подобно на тези, които по време на изцеляването на болния заобикаляли Господа, да прославим в Троицата прославяния Бог, Отец, и Син, и Светия Дух, на Които подобава слава и чест во веки веков. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев