В името на Отца и Сина и Светия Дух! Светите отци, съставили Устава на православното богослужение и, в частност, установили порядъка на евангелските четения, в празничните и неделните дни ни предлагат особено знаменателни евангелски повествования. Мнозинството хора са обременени с грижа за насъщния хляб и нямат възможност да посещават всеки ден богослуженията, затова всичко особено полезно и важно за нашето утвърждаване във вярата и благочестието, за подбуждане в нас на ревност ни се предлага за четене именно в неделния ден. И ние сме задължени с особено внимание да вникнем в днешното евангелско повествование и да се постараем да извлечем от него полза.
Днешното Евангелие разказва за чудото на умножение на хлябовете, извършено от нашия Господ Иисус Христос. Това чудо Спасителят извършил два пъти, за да стане разбираемо, че това не е случайност: Господ извършва велики дела не по неволя, не движен от някаква необходимост, но по Свое желание и самовластно. Защо не повече от два пъти? Ето за това трябва сега да помислим. Защо Господ Иисус Христос не умножава хлябовете многократно, всеки път за всички нуждаещи се? Защо Той не ни освобождава напълно от грижата за насъщния хляб, макар и със Своите поучения и със самото това чудо да ни предлага да се грижим преди всичко за духовното?
Ето какво казва евангелист Иоан: когато Спасителят след умножението на хлябовете по чудесен начин преминал по водата в лодката на учениците и по такъв начин се добрал до другия бряг, то хората, наситили се с хляб, започнали да Го търсят. „И като Го намери отвъд морето, рече Му: Рави, кога дойде тук? Иисус им отговори и рече: истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте” /Ин 6:25-26/. Народът, вместо да се ужаси от това чудо и да прослави Господа – Сина Божи, явил се в света, започнал да търси Спасителя изключително заради човешката грижа за насищане. От тук може да се разбере защо Спасителят извършил това чудо само два пъти: иначе хората биха направили извод не за това, за което е нужно безпрекословно да вярват на Господа, че е необходимо да търсят преди всичко духовното, да не се грижат за телесното, а за това, че може всячески да пренебрегват ежедневните трудове и обикновените добри дела. Те биха пребивавали редом с Господа не заради безкористното служение на истината, даже не заради спасението на душите си, само от желание да се наситят.
За съжаление, този мотив действа и в нашата душа, като правило, по-силно и откровено, отколкото духовните мотиви. Ние най-ревностно се молим на Господа и най-искрено прибягваме към Него тогава, когато имаме някаква телесна нужда. Когато става дума за спасението на душата, за избавлението от едни или други грехове, то ние, за съжаление, биваме към това съвършено безразлични и нашата ревност отслабва. Болести, нужда, бедност, някаква непредвидена скръб – ето какво ни заставя усилено да се молим. А ако изпитваме духовна нужда: необходимост да се избавим от своята греховност, да наситим душата си с благодат, - то молитвата в нас едва действа и ние се молим, извинявайте, само по задължение. Тогава упрекът на Спасителя: „Дирите Ме не за това, че видяхте чудеса” /не заради духовното – б. а/, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте”, - се отнася и към нас. На нас ни се струва, че обичаме Бога, но ние прибягваме към Него с молитва само, за да получим удовлетворение на своите земни потребности, и забравяме за Царството Божие. Разбира се, Господ като Милосърден, и нас насища със земни блага, подобно на това, както наситил пет хиляди души с хляб. Но трябва да разберем, че такова разположение на нашата душа е неправилно и несъвършено.Обаче и самите ученици на Спасителя, както казва евангелист Матей, не напълно осъзнавали какво е станало. Би могло да се каже, че това необикновено чудо се извършило с техните ръце и те били първите свидетели, преди всичко, на Божието величие, но и те още не могли докрай да разберат това, което направили сами, по благословението на Господа. „Като преминаха на срещната страна, учениците Му бяха забравили да вземат хляб. Иисус им рече: внимавайте и се пазете от кваса фарисейски и садукейски” /Мат. 16:5-6/. Разбира се, ставало дума за учението на фарисеите и садукеите и за тяхното душевно разположение, което може да се нарече лицемерие. Учениците също нямали тази вяра, каквато би трябвало да придобият, гледайки чудото на насищането с хлябове на няколко хиляди човека и даже, може да се каже, извършвайки го сами. Те не направили верния извод от това, което видели, и не разбрали това, което, като най-близки ученици Христови, Негови апостоли, най-напред трябвало да разберат, че е нужно да се грижим само за небесното, духовното и напълно да забравим за всичко земно, защото Господ, ако поиска, може да удовлетвори всички наши земни нужди.
Уместно е тук да припомним заповедта на Спасителя: „Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко станало ще ви се придаде” /Мат. 6:33/. Ние би трябвало винаги да търсим Царството Божие, във всеки миг от нашия живот. Даже занимавайки се с необходимия труд заради своите телесни нужди и нуждите на нашите близки, ние трябва да помним за Бога, и трудейки се, да не съгрешаваме, да не нарушаваме заповедите, да не се отклоняваме от евангелския път, начертан ни от Господа Иисуса Христа.
Ние живеем много векове след края на земния живот на Спасителя, когато ни вразумява вече не Той Самият, а Евангелието и светите отци, обясняващи ни, как правилно да се отнасяме към Господа и заобикалящата ни действителност. Гледайки на толкова отдавна извършеното необикновено чудо на умножаване на хлябовете, ние трябва да разберем, че сме задължени да се грижим преди всичко за духовното, да търсим именно него. Даже при стремежа да удовлетворим телесните потребности за нас на първо място трябва да бъде духовното, а вече на второ – самите наши нужди. Този задължителен за всеки християнин – не само за монашествуващите, уединили се и оттеглили се от света, - подвиг ние извършваме преди всичко с непрестанна молитва, непрестанно трезвение и пазене на ума. Всички ние трябва да следваме евангелския път. Авва Доротей казва, че монашествуващите се отличават от миряните само по два обета: нестяжание и целомъдрие, - всичко останало е съвършено задължително за тях и за другите. Ние всички сме задължени да изпълняваме Евангелието, и затова не мислете, че монасите са длъжни да бъдат ревностни, а миряните могат да се поотпуснат по отношение, да допуснем, заповедта за любовта към ближния или необходимостта да се грижим преди всичко за духовното.
Светите отци предлагат днес това четиво за насищане на петте хиляди с пет хляба ,за да ни успокоят и умиротворят. Те сякаш ни казват: „Не мислете за земното, не се грижете за него извънмерно, защото Господ в нито един миг не забравя за вас”.
Хората, които окръжавали Господа и очаквали от Него вразумления, помощи, изцеления, се отнасяли към Него не като към човек, владеещ лечебното изкуство, но като към Този, Който извършва чудеса, свежда Божията благодат, по различен начин помага на всички. Ако ние, подобно на тях, се стремим към духовното, то и Господ, нека да не е явно, по свърхестествен, но, по не по-малък чудесен начин, се грижи за нас и не допуща за нас такъв труд, който би ни принудил да ни отвлече от единение с Него. Наистина какво означало чудото с умножаването на хлябовете? Учениците предложили на Спасителя: „Нека тези хора отидат в околните селища и да си купят храна”, но Спасителят, желаейки за известно време да задържи хората при Себе Си, за да получат те духовна полза, извършил това чудо. Затова ако ние търсим духовна полза, то Той ще се погрижи и за нас нищо да не ни попречи да пребиваваме в единение с Него – Господа Иисуса Христа, Сина Божи. Амин.
Превод със съкращения: прот. Йоан Карамихалев