В името на Отца и Сина и Светия Дух! Иска ми се да насоча вашето внимание към две неща: всеки път, когато ние четем Евангелието, или за себе си, или в църква, даваме ли си сметка за това, че ние понякога повтаряме тези същите думи, които Христос е произнесъл на земята?... Не на този език, на който Той е говорил, не с този глас, с който Той е говорил; но това са думите, които е произнесъл Сам Бог на земята с човешки глас, на човешки език. И тези думи правят самата човешка реч свята; тези думи ги е произнасял Христос, и те са звучали с човешки глас – а са били думи на Самия Жив Бог, станал човек; и тези думи слушала Вселената: негръмки, тихи, дълбоки тези думи звучали в целия свят...
И когато ние четем Евангелието на глас, така страшно е да се мисли, че цялата Вселена внимава в него с благоговение, в свещен ужас се изумява от това, че невидимият, непостижим Бог, Самият наш Бог говори на нашия тварен език; и колко тъжно е да се мисли, че единствените, до които тези слова често не достигат са хората; хората, за които са били казани, на чийто език са били произнесени, хората, заради които Христос Бог е станал човек...
Колко благоговейно би трябвало да слушаме, просто да слушаме! Ако даже не сме в състояние да разберем дълбочината, ако даже не е по силите ни да понесем тежестта и да отговорим на понякога страшния за нас призив на тези думи – колко благоговейно би трябвало да ги слушаме, знаейки, че това са собствените думи на Бога на човешки език, достигащи до нас, звучащи в целия свят!
Свети Йоан Златоуст казва, че когато ние искаме да прочетем страница от Евангелието, би трябвало да се помолим Господ да очисти нашия ум, нашето сърце, да изправи нашата воля – би трябвало да измием ръцете си, с които докосваме тази свещена книга! – и да слушаме с цялото си естество... Преподобни Серафим /Саровски/ казвал, че Евангелието трябва да го четем на колене, защото Бог говори. Ако Живият Бог осезаемо би ни говорил – ние даже не бихме стояли, бихме се отпуснали на колене, бихме затворили очи и бихме отворили ума и сърцето си... А нима така слушаме Евангелието?
И ето днес четохме за бурята в морето. Това не е само разказ за това, че някога, по време на земния живот на Христос, се случила буря; това говори за всяка буря: за бурите на историята, за семейните, разрушаващи, плашещи ни бури, и за тази буря, която често е в нашето сърце, в нашия ум, която се изразява с резки думи, която понякога ни завихря във водовъртеж...
И ето, когато се случи такава буря, не трябва да се плашим от нея, а да знаем, че в самото й сърце, най-страшното й място, там, където всички сили на злото се срещат, за да разрушат всичко, стои Христос, и че всички тези сили се разбиват о Христа, като о скала, на дребни парчета...
Ние не виждаме Христос в бурята, защото не гледаме, не слушаме гласа Му във ветровете и в шума на бурята, защото не слушаме... И когато усещаме, че някъде в тази буря е Той, ние не казваме като Петър: „Господи, дай ми да изоставя поне малка част от уевереността, защитеността, спокойствието, която ми е дадена, дай ми да влеза в тази буря, дай ми да премина от край до край – да се окажа редом с Тебе!...”
Ние бихме могли тогава да вървим по разярените вълни, ние бихме могли да устояваме против биещите ни ветрове. А ако на половината път се изплашим, изгубили Христа от поглед, загубили надежда в себе си, ние винаги можем, като Петър, за когото днес се говори, да закрещим с целия страх на душата си, с цялата си изгубеност: „Господи, помогни!...” И Христос в тази буря ще ни хване за ръка и ще ни приведе отначало в ладията, която ни е служила като слаба защита, а после и на твърдия бряг.
Христос и по-рано, и сега, во веки веков е Същият, и което се говори за това как Той е живял на земята, се отнася и към това, как ние живеем с Христа, защото Той е с нас до свършека на века. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев