В името на Отца и Сина и Светия Дух! След като нашият Господ Иисус Христос по чудесен начин се явил на планината Тавор със Своята Божествена слава на най-близките Си ученици, които впоследствие станали свидетели и на Неговите страдания, Той слязъл от планината заедно с тях при останалите апостоли. Там Спасителят узнал, че по времето на Неговото отсъствие станало събитие, което като че ли унижавало Неговите ученици и хвърляло на тях сянка, а по такъв начин косвено и на Него Самия /разбира се, само от гледна точка на обикновените човешки разбирания/.
„Когато дойдоха при народа, приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можеха да го изцерят” /Мат. 17:14-16/. Отсъствал не само Спасителят, за Когото нищо не е невъзможно, но и най-близките, най-ревностните Негови ученици: Петър, Иаков и Иоан. Когато довели при другите ученици на Господа бесноватия юноша те нямали достатъчно вяра, за да го изцелят. Впрочем, и у самия баща на отрока вярата също се оказала малко. За това научаваме от евангелието от Марка: „Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! Помогни на неверието ми.” /Мк. 9:23-24/. Видно е, че юношата бил напълно невнемяем, затова чудото могло да стане само по вярата на баща му. Значи, вината не само на учениците, но и на самия просител се заключавала в недостиг на вяра.
Евангелието от Матея пропуска тази подробност, затова и ние няма да разсъждаваме за неверието на бащата на отрока, а ще засегнем именно това, за което ни разказва днешното евангелско повествовование – маловерието на учениците на Спасителя. „Иисус отговори и рече: о, роде неверен и развратен!” Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете Ми го тука” /ст. 17/. Думите на Спасителя: „О, роде неверен и развратен!” са не само упрек към учениците, но и към тези хора, които искат чудо, но нямат необходимата за неговото извършване вяра. Това е упрек към тези, които желаят да получат нещо от Бога, но не искат нищо да направят за Него.
„О, роде неверен и развратен!” Бог ни е нужен само, за да живеем добре. Ние искаме да имаме всички земни блага, преди всичко здраве и благополучие, искаме да живеем безпечален, почти блажен живот. Но да се потрудим за Бога не искаме, не искаме да се принудим да направим нещо. Може би, в даден момент у нас не достига вяра. Обаче, трудейки се на духовната нива, особено самопринуждавайки се към молитва, пост, покаяние, участие в богослужението, извършване на добри дела и, обратното, отвръщайки се от греховните помисли и пожелания, противейки се на демоните, които ни изкушават, и на собственото ни паднало естество, ние бихме могли постепенно да възрастваме във вярата. Така постъпвали хората във всички векове от сътворението на света.
Светиите не в един миг са достигали такова състояние, че да могат да творят чудеса. Не от рождение, не едва научили се да говорят, те са придобили такава вяра. Значи, необходима е самопринуда, необходим е труд. А ние искаме да получим плодовете на вярата, а да се трудим за култивиране на тази вяра нямаме никакво желание и не проявяваме в това никакво усърдие. Ако ние сме така нерадиви и безразлични към Бога, че се отнасяме към Него само като потребители, желаещи от Него едните земни блага, а не като обичащи Го, то и към нас се отнася изобличението на Спасителя: „О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?”
Като съвършен Бог, в нищо и никога не претърпяващ изменения, Господ Иисус Христос, разбира се, пребивава в състояние на безгранична, с нищо непоколебима любов към цялото творение. Затова, произнасяйки тези думи на изобличение, Той негодувал само като Човек. Спасителят никога не е извършил никакъв грях, Неговото негодувание е справедливо, свято. Гледайки на поведението на Господа, както то е изобразено в Светото Евангелие, ние се научаваме не само на кротост и смирение, но и ревност – на свят гняв, на свято негодувание. Прекрасно е да негодуваме за своето нерадение. Ако ние проявяваме това негодувание, преди всичко по отношение на самите себе си, то това ще означава, че вече сме пристъпили на дело към изправление на себе си, към духовен труд.
„Ако имате вяра колкото синапово зърно... нищо няма да бъде за вас невъзможно”. Най-малката вяра, уподобявана на най-малкото, едва забележимо зърно, прави човека способен да извършва чудеса. Господ внимава в молитвата на вярващия.
Ако внимателно се взрем в себе си, ще видим, че нашата молитва е слаба и немощна, и ние ще разберем, че у нас действително няма вяра „колкото синапово зърно”. Нашата вяра, разбира се, е по-малко, отколкото у апостолите, които изобличил Спасителят. Тя едва-едва мъждука в нас.
„Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост”. Ни с четене на книги, ни с разсъждения, ни с доказателства, ни с беседи с мъдри хора, но с молитва и пост. Ако и да има такива мъдри хора, които имат необикновено твърда вяра и могат да наставляват другите, то и те са спечелили вярата с молитва и пост. Под молитва тук се разбира непрестанната молитва, защото на друго място Господ казва: „И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете” /Лк. 21:36/. Постът също трябва да бъде непрестанен, не в този смисъл никога да не вкусваме блажна храна, а в това, че е необходимо постоянно въздържание в храната. Ние не винаги постим в строгия смисъл на думата, но трябва в зависимост от своето състояние да се ограничаваме в храната., за да не би от нещо вкусно да се замъглява нашия разум. Нима е възможно, поддавайки
се на страстта чревоугодие, да имаме бодър, трезв ум и да се упражняваме в непрестанна молитва? За този, който се опитва да се моли, разбира се, ако човек се е поддал на греха чревоугодие, да се моли и да се занимава с някаква умствена дейност, е много трудно.
Светите отци сравняват нашето тяло с товарно животно: ние трябва да му даваме необходимото, за да ни служи, но в същото време да не му даваме излишното, за да ни бъде покорно. Тогава ние можем да съхраним непрестанната молитва. Ако ние винаги повтаряме за себе си кратката Иисусова молитва, принуждавайки се към внимание и към покаяние, то, може би, тази молитва ще е това синапово зърно, благодарение на което ще можем и планини да преместваме и да извършваме като че ли непосилни дела.
Нима Иисусовата молитва не е по-малка от всички молитви? Но ако проявяваме усърдие в нея, то благодарение на вниманието и покаянието нейното действие в нас ще се усилва. Благодарение на това синапово зърно - Иисусовата молитва – ние ще можем да вършим това, което по-рано ни се е струвало напълно невъзможно, толкова трудно, колкото да преместиш планина. Разбира се, едва ли някой от нас ще достигне дара на чудотворство: да мечтаем за това би било безумие и признак на гордост. Обаче по силите ни е да достигнем състоянието на истински, дейни християни, които не просто вярват, но и могат да извършват дела на вяра. И всеки от нас е длъжен да се стреми да достигне такова състояние. Това, което до вчера ни се е струвало невъзможно, така неподвижно, като планина, днес, благодарение на покаянието и Иисусовата молитва ние можем да преместим и за нас няма да има вече нищо невъзможно в творенето на добродетели. Амин.
Превод със съкращения: прот. Йоан Карамихалев