В името на Отца и Сина и Светия Дух! Възлюбени в Господа, братя и сестри! В днешното евангелско четиво ние с вас чухме следните думи, отправени от Христа Спасителя към една бедна жена, лишила се от своя единствен син, когото похитила неумолимата смърт: „Не плачи” (Лк. 7:13).
Разсъждавайки по-човешки, за всички ни е разбираемо бедственото и безнадежно състояние на тази скърбяща самотна жена, защо сълзите сами неволно се леят от очите й. И откъде тя може да вземе толкова мъжество и сила на духа, за да понесе ужасната за нея скръб, която така болно, така жестоко терзае майчиното й сърце?
Нейните скърби се увеличавали още и от това, че в по-нататъшния си земен живот тя не виждала ни най-малка надежда да има някаква радост. Особено съкрушавали сърцето й приближаващите се години на безпомощна старост, когато всеки човек има нужда от странична помощ. Хората, съпровождащи ковчега, както и да се старали, не могли да утешат тази бедна вдовица. Да, и кой би могъл да облекчи майчинската й скръб? Но там, където човешката помощ е безсилна, се проявява всемогъщата Божия сила. Спасителят на света, Който дошъл да освободи човека от смъртта и ада и да му дарува утешение и блаженство, винаги е готов да помогне на бедстващите и страдащите.
Както се разказва в словото Божие, Господ, виждайки плачещата майка, се съжалил над нея и казал: „Не плачи” и, приближавайки се, допрял се до носилото; носещите се спрели; Той казал: „Момко, тебе думам, стани!” Мъртвият, като се повдигнал, седнал и почнал да говори; и Иисус го предал на майка му (Лк. 7:13-15). Тези думи на Спасителя на света, изпълнени с най-дълбока любов и състрадание, се отнасят не само към тази евангелска вдовица, но и към всички хора и за всички времена. И ние с вас твърде често в своя живот изпитваме също немалко скръбни обстоятелства.
За нас думите на Божествения Посланик „Не плачи” също трябва да се възприемат като въодушевяващ глас, който призовава всички към търпеливо носене на своя житейски кръст и обещава благодатна помощ свише. Християнинът не трябва да се отчайва във всякакви обстоятелства в своя живот, защото това е чуждо на християнския дух. Именно скърбите служат като отрезвяващо средство от смъртната духовна летаргия и, по такъв начин, помага на душата да върви към предназначената й цел - спасението.
Изхождайки от това, ние не трябва да гледаме на застигащите ни скърби като на някакво ужасно явление, но да ги възприемаме с християнска покорност и търпение. Само в такъв случай те ще допринасят за нашето духовно обновление и спасение. Пътят, водещ в благодатната вечност по стъпките на Спасителя, е тесен и скръбен (Мат. 7:14), но именно този път, а не някакъв друг е предначертан за човека в Божието домостроителство за нашето спасение. И затова християнинът следва да приема всички срещащи се скръбни обстоятелства като от ръката на Всевишния, Който всички иска да се спасят и да достигнат до познание на истината.
Освен това, думите на Господа Иисуса Христа: „Тебе казвам, стани” се отнасят не само към възкресението на тялото, колкото към душата на човека, към този безценен бисер, който по своя произход не е нещо друго, освен искрата на Божествения живот. И затова човек трябва повече да се грижи за нея, отколкото за тялото, защото смъртта на душата е много по-важна от телесната смърт. Тази духовна смърт се причинява от греха, и на тази смърт се подхвърля безчислено множество хора. По думите на Свещеното Писание, човек бил създаден от Твореца безсмъртен. Той никога не е бил причастен към смъртта като такава, ако нашите прародители не бяха нарушили заповедта на своя Творец. Смъртта дошла в света заедно с греха и станала участ за всеки човек. И ако ние наистина се съкрушаваме за загубата на нашите роднини и познати, които е похитила смъртта, то това е естествено. Но християнското учение разглежда този въпрос по-дълбоко и по-определено. То учи да се обръща повече внимание на безсмъртната душа и всячески да се огражда тя от греховната сквернота, която е способна да умъртви в нея всичко добро и свято и с това да я лиши от вечния живот в Бога.
Както нечистият и зловреден въздух изнурява и отслабва тялото, заразява го с болести и преди време вкарва човека в гроба, казва един от светите отци, така и греховете, извършени от нас, оскверняват душата и прогонват от нея Божията благодат, без която тя умира от вечна смърт. Това потвърждават ярки примери в словото Божие. Така, светлият ангел, денница, поставен от Бога най-високо в ангелското чиноначалие, се низвергва от небесата и се лишава от предишната слава. За какво? За греха на неподчинение на Бога. Адам бива изгонен от рая и навлича проклятие и смърт както на себе си, така и на целия човешки род, произлизащ от него, отново за греха престъпване на Божиите заповеди. Водите на потопа покриват безчислено множество народи; с огън биват изтребени Содом и Гомор със съседните градове; египтяните биват поразени с наказания, и фараонът с цялото войнство е потопен в дълбините на морето - всички тези и много други подобни събития в историята на народите не служат ли като ясно свидетелство за това, каква зла и пагубна сила таи в себе си грехът, лишаващ човека още в този живот от щастие, радост и блаженство във вечността?
А праведният, в нищо невиновен, Син Божи нима не от нашите грехове бе пригвозден към Кръста и предаден на позорна смърт, която Той безропотно понесе, готвейки ни спасение? Бягай от лицето на греха, както от лицето на змия; иначе, ако се приближиш до него, ще те ухапе, казва се в Книга Премъдрост на Иисуса, сина Сирахов (Сир. 21:2). И не е все едно какво място ще те порази в тебе грехът, но ще пропие с отрова цялото ти същество.
Ще е добре за нас, ако ние още довреме съумеем да смъкнем от себе си това срамно бреме и да се обърнем към едничкия Лекар на душите и тела - Бога. Но ако вече грехът дотолкова е успял да обладае нашата воля, че я направил безсилна да се бори с нея, то тук се изисква особеното въздействие на спасяващата Божия благодат, за да ни върне на добрия път, иначе ние, предоставени на собствените си сили и средства, безвъзвратно ще загинем.
И така, нека, братя и сестри, с Божията помощ да се отстраним от зловредния грях, за да не се окажем след нашата телесна смърт в отчужденост от Бога и да не попаднем под вечната смърт. Уверявайки ни с възкресението на сина на Наинската вдовица в истината за всеобщото възкресение и приучвайки ни да се готвим за него, Господ Иисус Христос ни напомня, че и преди това възкресение, още живеейки тук на земята, ние трябва да се стараем да оживляваме нашите души и, ако те умират или са умрели, да ги възкресим от мъртвите. И ако ние полагаме всички старания в това направление и призоваваме Бога за помощ, то Той, по волята на боящите се от Него, ще чуе молитвата им и ще ги спаси (Пс. 144:19) во веки. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев