„Между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават” /Лука 16:26/.
В бъдещия живот вече няма никаква възможност за общуване между праведните и грешните хора. В този живот ние можем да получим помощ от своите близки, а понякога даже от чужди хора, които ни съчувстват. Собствено казано, благодарение на взаимната поддръжка между хората съществува и човешкото общество.
В бъдещия живот всеки човек ще получи според заслугите си и вече никой не ще може да му помогне. Разбира се, ние, православните християни, вярваме в това, че можем със своите лични молитви и с общоцърковните молитви да облекчим задгробната участ на умрелите хора, които не са извършили достатъчно добри дела, за да заслужат Божията милост, но това е възможно само в този случай, ако те са умрели във вяра и покаяние. Тогава недостигът на добри дела се покрива от молитвите на Църквата и от нашите собствени молитви. Ако пък човек е живял в грехове и е умрял без покаяние, то едва ли ще може да се надява на това, защото нашата вяра никак не противоречи на това евангелско повествование, нали тук нищо не се казва за това, че богатият се е покаял пред смъртта.
Не трябва да се мисли, че притчата за богаташа и бедния Лазар не се отнася към нас, защото ние нямаме никакво богатство или макар и да живеем обезпечено, но не до такава степен, че всеки ден да пируваме бляскаво. Ако ние, притежавайки материални блага в излишък, не ги делим със своите ближни и, пренебрегвайки ги, се отнасяме към тях безразлично, то и ние се уподобяваме на евангелския богаташ. Богатството е нещо относително. Даже много богатият човек използва само малка част от своето състояние за собствени нужди. Затова, ако ние имаме излишък или даже живеем просто благополучно, не гладуваме, не търпим лишения, но при това равнодушно се отнасяме към своите ближни, то и ние, без преувеличение, можем да бъдем сравнени с богатия от притчата. Но даже ако действително нямаме възможности да поделим своята материална заможност с някого от нуждаещите се, ние все едно можем да се уподобим на богатия, който не желаел да отдава и трохи от трапезата си. Това ще стане в този случай, ако ние, например, не кажем на човека добра дума, ако даже просто не го съжалим, ако на нищия нравствено човек отговорим със зло на злото, а не с добро, не му дадем трохи от пиршеството на добродетелите, в които всички ние, християните трябва да участваме, ако не поделим с хората това духовно добро, което намираме в Църквата, не окажем снизхождение, не простим нанесените ни обиди. От друга страна, ние се уподобяваме на този персонаж и тогава, когато почти или изобщо не се замисляме за бъдещия живот, радваме се, че сме сити, ядем вкуснотии; може би, понякога даже извършваме тежки грехове или желаем да ги извършим, т. е. живеем, потопили се в земни наслади. Сравнявайки себе си с евангелския богаташ, ние виждаме в себе си някои черти на този коравосърдечен, каменносърдечен човек, затова да се замислим: какво ни чака в бъдещия век, ако навреме не се покаем?
Сега ние се наслаждаваме: едни – с чревоугодие или пиянство, други – с изкуство или четене на книги, трети – с общуване с приятели или с пътешествия. Някой изпитва удоволствие от общуване със своите близки и скъпи нему хора, някой се радва, виждайки щастието на своите деца, но идва време, когато всички земни наслади ще се прекратят и това пиршество на живота ще свърши за нас. Тогава, ако ние умрем без покаяние, ако не принесем плодове на покаяние - - не извършим добри дела, то, може би, и за нас ще стане въжделение това - просто да разхладят нашия език. Ще жадуваме не помилване и спасение, но макар и малко облекчение на мъките, в които ще пребиваваме.
И ако сега за нас тази проповед е някакво дребно, частно произшествие в нашия живот, то ще настъпи такъв момент – ако ние се покаем, - когато тя ще ни се припомни като страшно предупреждение, което ние сме пренебрегнали. Мнозина сякаш необходими сега и важни за нас разговори, делови отношения и връзки с хората тогава ще ни изглеждат нищожни и малозначителни, а случайно, може би, посещение в храма и проповед за бъдещия живот, за заплахата от вечни мъки – най-важното събитие в някакъв период от живота или през цялото наше земно съществуване.
Да се взрем в себе си трезво и ще видим, че ние придаваме първостепенно значение на това или въобще живеем само с това, което за християнина не би трябвало да представлява никакъв интерес. Ние много се боим да се поскараме с началството, с близките, с приятелите, ние старателно премисляме как да прекараме следващия ден, планираме какво трябва да направим, но въобще не мислим за това, което ни очаква всички нас – за прехода през границата на смъртта, за бъдещия живот. На мимолетното придаваме огромно значение и, може да се каже, само и за това мислим, а всичко, което е свързано с вечността, считаме за нищо незначещо.Ние само наричаме себе си вярващи, но въобще не се грижим за бъдещия живот. Обаче и за нас ще настъпи такъв момент, когато всичко ще се промени, както в живота на богаташа и Лазар: богатството ще се обърне в мъка, а страданията – в блаженство, както той настъпил в живота на тези персонажи – богатия и Лазар. Тогава това, което за нас е имало огромна важност, това, с което сме живели, ще се окаже нищожно и сякаш несъществуващо, сянка, дим, който се е разпръснал.
И, обратното, това, за което съвсем не сме се замисляли или, в най-добрия случай, сме отделяли на това малка част от нашия живот, само това ше стане за нас значимо.
Всеки от нас – човек, напълно потопен във временния материален живот, може да бъде уподобен на пируващия богаташ. Пиршеството – това е вечният живот. За нашата собствена душа, която може да се сравни с бедния Лазар, желаещ да получи някакви трохи, ние не отделяме и малкото време на нашия живот, тя страда, подобно на Лазар, с тази само разлика, че и във вечността тя ще пребивава във вечни мъки заради нашето нерадение. Братя и сестри, разбира се, всички ние сме принудени да отделяме значително внимание на грижата за насъщния хляб, за препитанието на своите близки, за възпитанието на децата, но първостепенно значение нека все пак да отдаваме на вечния живот. Нека винаги мислим за него, с какво бихме се занимавали, какво бихме правили: работим ли, общуваме ли със своите съработници, участваме ли в някакви дела. Как пък е възможно, отделяйки голяма част от времето за труд заради препитанието на себе си и на своето семейство, да мислим при това за вечността? Много е просто, братя и сестри, ние само пренебрегваме това. Нека винаги да се каем. Едно напомняне за бъдещия живот, съединено с покайната Иисусова молитва, вече ще ни направи съвсем други хора, които винаги и навсякъде непрестанно се готвят за прехода във вечния живот. Хора, които помнят, че всеки миг от този живот могат да загубят безвъзвратно и, може би, именно този малък миг да не им достигне за покаяние. Така, пребивавайки в постоянно покаяние, молейки се непрестанно и каейки се, нека винаги да се готвим за прехода в бъдещия вечен живот.
Божията благодат, която ни се дарува за непрестанна молитва, ще ни научи да вършим добри дела. Тя ще ни избави от каменносърдечност, ще ни застави да съчувстваме на хората, нуждаещи се от нашата помощ, ще ни научи как да им помагаме, как да правим добро. Да вършиш добро съвсем не е просто, само в теоритическите разсъждения това е леко, а на практика ние намираме за себе си много извинения, за да не направим нещо добро. Даже вършейки добро, ние често постъпваме неразумно: оказваме помощ на този, на когото, би трябвало да откажем, или правим това неправилно, или търсим не бъдещо въздаяние, а човешко одобрение. Правилно да вършим добро можем само при съдействието на Божията благодат, затова, пребивавайки в непрестанно покаяние, постоянно призовавайки в Иисусовата молитва Господа Иисуса Христа, Божия Син, ние ще просим от Бога помощ, мъдрост, разсъждения, за да изпълняваме Неговата воля, да вършим добро. И по такъв начин вече с някаква надежда ще можем да се приближаваме към неминуемия край, т. е. към прехода във вечния живот.
Още веднъж ви напомням, братя и сестри, че трябва да се принуждаваме към духовна трезвост, за да видим себе си такива, каквито сме – това ще ни послужи за повод към покаяние. Ние ще видим, че на практика придаваме значение на неща преходни и нищожни, а това, което е неминуемо и вечно, считаме за безсмислено. Да се взрем в себе си трезво, да се изправим и нека мислим за вечния живот не като за литературен образ от Евангелието, а като за тази реалност, която някога обезателно ще настъпи и за нас и, в която ние ще пребиваваме вечно. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев