В името на Отца и Сина и Светия Дух! На Божествената литургия ние чухме евангелското повествование, твърде обширно както по своя обем, така и по самото съдържание. Даже неговите начални стихове би могло да бъдат изтълкувани твърде дълго и обстоятелствено. В него се говори не само за това, в какво се състои същността на закона – за любовта, но и за това как този закон да се изпълни, как на дело да се отнасяме към ближния.
Истинската любов е свободна. Ако аз ще обичам само този, които ми прави добро, то аз ще се окажа в зависимост от този човек: той ме обича, прави ми добро –значи и аз ще го обичам; започне ли да ми прави зло и аз ще започна да го ненавиждам. В такъв случай аз съм роб, аз нямам свобода. Любовта предполага свобода: аз обичам този, когото искам, обичам всички. Добре или зле се отнася към мене човек, дори да ме ненавижда и презира, аз трябва да го обичам, трябва да му правя добро, и ако той се нуждае от моята помощ, то той е моят ближен. Аз съм свободен, аз не съм зависим от отношенията на хората към мен – ето какво ни е дарувал Христос. А ние, поради своята немощ и, да кажем откровено, поради своето лукавство избягваме това. Не искаме наши ближни да бъдат всички тези хора, които се нуждаят от нас, не искаме да бъдат ближни тези, които се отнасят лошо към нас. Обаче да придобием тази свобода, за която всички мечтаем, ние ще можем само тогава, когато започнем да принуждаваме себе си да постъпваме според заповедите на Спасителя.
Сега много разсъждават за свободата. За да я придобият, хората са готови да прибегнат към всичко, работата стига до съвършено беззаконие. И никак не могат да разберат в какво се състои човешката свобода. А тя се състои в това да обичаш всички. Този, който обича е свободен, той от нищо не зависи. Него могат да го оскърбяват, унижават, гонят, даже убиват /и са убивали такива хора – мъченици, подвижници на благочестието/, а той остава свободен, обича своите врагове. Сам Господ е показал пример, когато се молил за разпъващите Го: „Отче! Прости им: те не знаят какво правят” /вж. Лк. 23:34/ . Първомъченикът архидякон Стефан, първият пострадал за Христа, също се молил за тези, които го убивали с камъни: „Господи! Не им зачитай този грях” /вж. Деян. 7:60/ Идеалът, към който трябва да се стремим всички православни християни – това е да обичаме всички. Само тогава ще разберем заповедта: „Възблюби ближния си като самия себе си”.
Не трябва да има никакви препятствия за изпълнение на тази заповед. Да допуснем, че на човека, към когото чувстваме неприязън, раздразнение, осъждане, негодувание, му се е случило нещастие. Той ни е някак-си така противен, че ние даже не можем да му кажем ласкава дума. В този случай ние, в крайна степен, трябва да разберем, че виновен за това не е той. Препятствието за любовта към него се заключава не в неговите греховни зли постъпки или отвратителен характер, а в нас самите. Виновни сме ние самите, защото явно нарушаваме Божията заповед. Нали трябва да постъпваме така, както този самарянин: да правим добро даже на тези хора, които ни презират, и ако ние не правим това, тогава нарушаваме заповедта на Спасителя. Трябва да се укорим за това, че не живеем по християнски, че правим всичко не така, както ни е учил Господ Ииисус Христос.
Ние не трябва да се оправдаваме, че не обичаме някого, защото няма за какво да го обичаме. Той е наш ближен, защото се нуждае от нашата помощ, в каквото и тя да се изразява. Той е наш ближен още, защото така ни е заповядал Спасителят. И не трябва да има никакво извинение за нарушение на заповедта. Трябва да имаме такава житейска нагласа: ние сме задължени да изпълняваме евангелските заповеди. И не е важно, възпрепятстват ли обстоятелствата тяхното изпълнение или благоприятстват за него, достоен ли е, според нас, човека, за да му правят добро или не е достоен. Ако ние започнем да се държим по такъв начин, то даже при многократни препятствия, при непълно, неискрено изпълнение на Божествените заповеди у нас, по крайна мяра, ще се появят покаяние и смирение. Ще видим, че виновни сме ние самите.
Един светител попитал знаменит подвижник: „Какво намери ти на монашеския път?” Този му отговорил: „Аз намерих, че трябва винаги да укорявам самия себе си”. Светителят му казал: „Правилно казваш, друг път, освен този, няма”.
Действително, ние винаги трябва да укоряваме само себе си. Това не значи, че е нужно вътрешно да казваме нещо от рода на: „Ето, аз съм голям грешник, аз съм негодяй, аз съм негоден човек, аз пропаднах, аз погинах”, още повече да произнасяме това на глас /мнозина правят така и мислят, че това смиренословие ще им принесе някаква полза/. Не е нужно да говорим това, а е нужно да помним, че ако аз нарушавам заповедите, то виновен за това съм аз. Не времето, не политиката, не обстоятелствата, не приятелите, не близките – виновен съм само аз. Ако ние започнем да мислим за себе си така, то вече сме застанали на верния път и постепенно ще придобием покаяние и ще се научим да изпълняваме Божествените заповеди. Тогава, собствено, ние ще станем истински християни, тогава ще осъзнаем, че действително сме грешници. Нали става така, че човек, покаял се за тежки грехонве, извършени от него, докато е бил още невярващ, впоследствие идва на изповед и даже не знае за какво да се кае. Откъде идва това? От там, че човек, макар и да не извършва груби грехове, но и не се самопринуждава да живее според Евангелието, даже счита, че то въобще не се отнася до него. Той казва: „Сега не е такова време, че да живееш според Евангелието. Кой въобще днес живее според Евангелието? Слава Богу, че аз не пиянствам, не блудствам, не крада...” Именно по тази причина, че той не подтиква себе си да живее според Евангелието, не укорява себе си за нарушение на Евангелието, той и не вижда в себе си никакви грехове. Ако пък започнем да разсъждаваме така: „Аз сам съм виновен за това, че не живея според Евангелието и нарушавам евангелските заповеди. Никаква друга причина за това, че съм грешил, няма” – тогава ние ясно ще видим множество свои грехове. Ще видим, например, че много често се поддаваме на осъждане, въпреки че има заповед: „Не съдете, за да не бъдете съдени” и, следователно, нямаме никакво право да осъждаме. Не е казано: „Не съдете този, когото няма за какво да съдите”, но : „Не съдете” А ние мислим: „Как да не го осъдиш, той е толкова лош!” И така ние винаги се извиняваме с различни обстоятелства. Когато престанем да правим това, тогава ще застанем на истинския християнски път и ще придобием покаяние. А след покаянието с искрено самоукоряване ще се научим и да спазваме Божествените заповеди. Амин.
Превод: прот. Йоан Карамихалев