„С Царски венец се увенча за страданията, които претърпя, първострадалче Стефане. Ти си изобличил иудейското неистовство и си видял своя Спасител отдясно на Отца. Него моли за душите ни” (тропар).
Братя и сестри! Всеки от нас е чувал напътствието на Спасителя: „Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият” (Мат. 10:28). Привързаността към своето тяло, страхът пред смъртта са довеждали и довеждат много души - даже праведни - към съкрушение и падение. Но честваният днес свети архидякон Стефан презрял смъртта: той напълно отхвърлил боязливостта и страха; вярата и надеждата на Господа му дали сили да се увенчае с мъченически подвиг.
Св. Стефан принадлежал към числото на седемте дякони, поставени от апостолите на служение при трапезата на вдовиците (Деян. 6:1-6), и бил най-старши между тях, затова и се нарича архидякон. Неговото име на гръцки означава „венец". Това било удивително съвпадение, защото той получил венеца на първомъченик. Свети евангелист Лука, майстор на художественото слово, с точен израз обрисувал неговия духовен облик: „изпълнен с вяра" (Деян. 6:8). И тази вяра – динамична и творческа, по думите на Спасителя, можела планини да премества. Той бил „изпълнен с вяра и сила, вършел големи чудеса и знамения сред народа" (Деян. 6:8) - качества, присъщи на духовна и високонравствена личност.
По време на неговата последна проповед за Христа в синедриона, присъстващите там видели неговото лице, „като лице на Ангел” (Деян.6:15); след края на тази проповед свети Стефан, бидейки „изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия, и Иисуса да стои отдясно на Бога” (Деян.7:55). Заради тази си проповед той станал обект на ненавистта на иудеите, които го обвинили в хула към Бога и Мойсей и го пребили с камъни. Преди своята кончина свети Стефан, облян в кръв и изнемогвайки, коленичил и се помолил за своите убийци: „Господи, не зачитай им тоя грях“ (Деян. 7:60).
Братя и сестри, в живота ни не винаги срещаме съчувствие, уважение, благоразположение от страна на заобикалящите ни. Напротив, често се сблъскваме с враждебно отношение, с ненавист, понякога твърде злобна, готова да ни причини всякакви обиди и беди. Как всеки човек се възмущава от такава вражда, особено, ако е незаслужена, какво негодувание се надига в нашите сърца, каква жажда за мъст нерядко се разгаря в нас!
Но не трябва да въздаваме зло за зло, да изтръгваме око за око и зъб за зъб. Това ни е забранено от Христос. Той не само запретил да отмъщаваме на враговете си, но и заповядал да ги обичаме и да се молим за тях. Сам Той се молил за тези, които Го разпнали. Първият мъченик за Христос, чиято памет отбелязваме днес, ни е оставил и първия образец за такава молитва. Ето удивителен пример за любов към враговете, наставляващ ни в това, как да отвръщаме на злобата на нашите врагове - не с мъст, а с молитва за тях, Господ да не им вменява в грях злото, което те ни причиняват.
Любовта към тези, които ни обиждат, ненавиждат, гонят и т. н. е плод на много труд над себе си от страна на християнина, плод на продължителни упражнения в делата на любовта. За да смекчим и склоним своите сърца към прощение и любов, трябва да помним, че истинският наш враг е дяволът, който и хората подбужда да ни гонят, и в повечето случаи именно той е причината за обидите и притесненията, а не хората. Той ни гони и обижда чрез хората, и него трябва да ненавиждаме, а на хората да съчувстваме, че ги е подчинил в слабостта им. От друга страна, трябва да помним, че ако враговете ни ни оскърбяват и гонят, това става не без Божие допущение; те се явяват като бич, с който Бог ни наказва или вразумява.
„Враговете ни смиряват и унищожават гордостта, тщеславието и самомнението ни - пише св. Тихон Задонски; – помагат ни да познаем самите себе си и нашите немощи, подтикват ни към усърдна молитва. И тъй, макар те самите да ни преследват, ни обогатяват с душевни блага, когато ние побеждаваме тяхната злоба с любовта си… Затова трябва да обичаме враговете си, а не да се гневим срещу тях, защото макар те и да нямат добри намерения като враждуват против нас, по този начин ни правят добро. Така на онези, които обичат Бога и според Неговата заповед обичат враговете си „всичко им съдейства към добро” (Рим. 8:28).
Основно средство за съпротивление на злото в света е молитвата към Бога. Ние се молим за духовно изменение на нашите врагове, но само Бог може да измени техните сърца. Трябва да помним, че Той е не само наш Бог и Отец, но така също Бог и Отец и на нашите врагове. От друга страна нашата молитва способства за изменението не само на нашите врагове. Благодатта на Светия Дух благотворно изменя и нас самите, защото нашите главни врагове – това не са другите хора, а нашите собствени страсти, които излизат от нашите сърца.
Светата Църква изисква от нас да се борим със страстите си, да разпъваме плътта си на духовен кръст. Носейки този кръст, с търпение и благодарност да благодарим на Бога за всичко, което ни изпраща - и добро, и зло. Духовният подвиг се състои още в това, да имаме същата пламенна вяра и ревност по Бога, каквато имал свети Стефан. И, накрая, трябва да се стремим да възпитаме в себе си всеопрощаваща любов към всеки човек. Такъв подвиг очаква от нас светата Църква.Затова тя въздига пред нашия духовен взор величествения подвиг на свети Стефан като добър пример за подражание. Амин.