“Бъдете съвършени, както е съвършен и
Небесния ваш Отец” /Мат. 5:48/.
Братя и сестри!
Всички ние сме призвани към постигане на нравствено и духовно съвършенство. Възрастването в духовния живот предполага очистване, отхвърляне властта на света, пораждаща въжделения и похот. Суровостта на християнската аскеза била свързана със скъсването с езичеството и необходимостта от победа над варварската, груба стихия. Думата аскеза може да се разбира в различен смисъл и да се отнася към различни области. Аскеза буквално означава упражнение, което може да бъде практикувано в различни области и за различни цели. Аскезата е концентрация на вътрешните сили и овладяване на себе си, за стане човек господар на самия себе си и способен да изпълни поставената пред себе си цел. В този смисъл някаква аскеза е необходима във всичко. Човек не трябва да бъде роб на самия себе си, на своята низша природа, нито роб на окръжаващия го свят.
Християнската аскеза освобождава тялото от властта на низшите стихии, подчинявайки го на духовното начало. Аскезата е придобиване на сили за тялото, като оръдие на духа, а не умъртвяване на тялото.
Аскезата в историята на християнството възникнала след като с Медиоланския едикт /313 г./ на император Константин Велики християните получили право на свободна вероизповед. Огромни езически маси нахлули в Църквата и имало опасност от страшно понижаване духовния уровен на християнството. По-рано християните съставлявали духовен елит, противоположен на езическия свят, на езическата държава. Те били гонени и това предизвиквало духовна съсредоточеност и напрегнатост. След 313 година християните попаднали в привилегировано положение, не им противостоял вече външен враг, който може да ги подхвърли на гонение. Сега се появил вече вътрешен враг, с когото предстояла борба. Трябвало да се образува като че някаква духовна аристокрация вътре в християнството, което се разводнявало и вулгаризирало. Образувало се монашеството и монашеската аскеза като център на най-висока и напрегната духовност.
Днес отбелязваме паметта на основоположника на пустинножителното монашество преподобни Антоний Велики, който пребъдвал в монашески подвизи цели 85 години – от 20-годишна възраст до блажената му кончина на 105 г. на 17 януари 356 г. Той се оттеглил в пустинята, пръв от всички подвижници, за да се бори със злото, което съществувало в неговото сърце. И ето, в такъв период на изтощаваща борба със злото, когато го връхлитали изкушения от всякакъв вид, не само духовните му, но и телесните му сили го напускали и той се отпуснал изнемощял на голата земя, чувствайки, че повече не може да се бори. И ето в този момент пред него застанал Спасителят Христос и цялата тъма се разпръснала от Неговото присъствие. И тогава, безсилен даже да застане пред Него и да Му се поклони, Антоний възкликнал:”Господи, къде беше Ти, когато аз изнемогвах в тази страшна борба? Нима Ти не можеш да ми помогнеш?” А Спасителят му отвърнал:”Аз невидимо стоях редом с тебе, готов да ти помогна, ако твоята вяра би се поколебала макар и за малко”.
Тези думи на Спасителя са обърнати към всеки от нас; всички ние се намираме в състояние на вътрешна борба: борба с тъмнината, борба със злото, борба със страха, с всичко, което съставлява нашата паднала човешка природа. И всеки от нас постоянно се моли: “Господи, ела! Господи, снеми от мене това бреме! Господи, освободи ме!
Често слушаме жалби, че Господ като че ли не се отзовава на тези викове за помощ, а на практика Господ стои редом с нас, когато ние мъжествено, с вяра се борим в Негово име. И това е нашето човешко призвание: ако сме Христови, то ние от Христа сме пратени в този свят, за да се борим и побеждаваме в Негово име. Да си спомним това всеки път, когато ние се окажем във властта на изкушенията, когато в нас се надигне злоба и страх, и ненавист, и всяка страст: дадено ни е да се борим, именно дадено: за нас е чест, че Бог ни доверява на нас немощните, нищожните борбата със злото в света. И тази борба започва не вън, не в противостоене на нашия ближен или далечен, а започва вътре в нас, в победа над себе си, за да станем стопани на своята душа, да владеем над душата и тялото, и ума, и сърцето, и волята – и всичко да отдадем в Божиите ръце, целия си живот на Христа Бога да отдадем. Амин.