Днес ние празнуваме деня на преселението в небесните обители на великия подвижник, основателя на монашеството – преподобни Антоний Велики. Животът на великия Антоний бил дотолкова преизпълнен с разнообразни чудесни явления, че ние, понякога четейки неговото житие и житеописанията на други подобни на него древни светии, се удивляваме колко техния живот се отличавал от нашия сегашен живот.
Понякога това ни дава повод да предполагаме, че в това време живели някакви особено одарени по своята природа хора, особени избраници Божии, от века определени от Бога да бъдат вместилища на Неговата благодат. Понякога ни се струва, че тяхното време е било някакво особено; време, когато Господ бил по-щедър на даровете на Духа и сякаш без мяра ги изливал на всеки християнин.
Мислейки по подобен начин, ние с това сами забравяме думите на апостол Павел, който казвал, че Иисус Христос е Същият вчера и днес и во веки. Забравяме, че древните светии по своята природа били същите такива хора, както сме и ние с вас; същите немощи, които наблюдаваме у себе си, имали и те: те също така изпитвали глад, както и ние; на тях също им се искало да спят; техните тела били изложени на същите болести, на каквито сме изложени и ние с вас.
У Бога няма лицеприятие. И сега ние слушаме същия този Божествен глас, който слушал и великият Антоний, слушал го и следващият след него сонм на велики подвижници и светци, ще го слушат и бъдещите поколения християни, които ще дойдат след нас: Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, /своето сърце/ ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене. На оногова, който побеждава, ще дам да седне с Мене на Моя престол.
Нашият Господ Иисус Христос заради нас е създал този видим свят; заради нас Той е слязъл от небесата, станал е подобен на нас човек; в страшни страдания е пролял за нас на Кръста Своята божествена кръв, за да ни дарува такива блага, за които ние на земята не можем даже и да помислим. Затова, навярно, ни на небето, ни на земята няма по-голяма скръб от скръбта от съзнанието за това, че християните пренебрегват тези неизброими дарове, чиито наследници са призвани да бъдат.
Именно тази скръб обзeла и сърцето на преподобни Антоний, когато веднъж неговите ученици, виждайки, с каква голяма ревност се подвизават в пустинята безчислено множество монаси, го попитали: „Отче! Дълго ли ще продължават тази ревност и това усърдие към добродетелите, над които така старателно залягаме ние и цялото това множество монаси, почти без изключение?”. Тогава преподобният, въздъхвайки и проливайки обилни сълзи, им възвестил страшно пророчество за състоянието на христианството в следващите времена; за това, че тесният път на добродетелите ще бъде изоставен от мнозина, защото мнозина ще последват влеченията на своите разум и плът.
Обаче, добавил той, на фона на това всеобщо отстъпление, някои между християните от тези времена ще бъдат далеч по-добри и по-съвършени от нас: защото по-блажен е този, който може да съгреши – и не е съгрешил, да извърши зло – и да не го направи, отколкото този, пред чиито очи са били безчислените примери на подвижничество, от които той някак-си неволно се увличал към доброто.
Тези думи на Божия угодник са източник на голямо утешение за нас. Значи и ние, при нашето днешно положение, макар и това да звучи дръзко, можем да възлезем на същата степен на съвършенство, на която е и Антоний Великий! Значи и при днешното видимо оскъдяване на даровете на Духа, ние имаме възможност да докажем на Господа нашата любов към Него, и Господ очаква от нас тази любов.
В житието на преподобни Серафим Саровски има един епизод, когато му се явила Божията Майка и му открила, че и сега е възможен мъченическия подвиг, само че в друг вид; ако предишните мъченици са страдали явно, то днешните страдат тайно, с различни сърдечни скърби, а тяхната награда ще бъде същата, както и у древните.
Във всяко време, по Божия промисъл, са дадени своего рода страдания. Знаейки това, нека винаги да помним, че нашите, очевидно, малки подвизи и страдания заради Христос, които ние носим във всекидневния си живот, в днешното наше положение в Божиите очи придобиват друга ценност, отколкото в древните времена. В това се заключава великото Божие милосърдие към нас.
Нека помним думите на великия Антоний: „Нека вярваме в нашия Господ Иисус Христос от цялото си сърце, и да живеем според Неговите заповеди, и Той ще ни помилва в Своето царство, когато излезем от странстването, определено ни в този свят”. Амин.
Пренод: Прот. Йоан Карамихалев