“Нали десетимата се очистиха? А де са деветте? /Лука 17:17/
Братя и сестри!
Няма такава беда, от която да не би избавил Спасителят обърналия се към Него човек. По всесилното слово на Иисуса Христа слепите проглеждали, парализираните ставали на крака , мъртвите възкръсвали. Вестта за Неговите чудеса пробуждала надежда в сърцата на отчаялите се, и те бързали да стигнат там, където странствал Синът Човечески, за да си върнат радостта от живота. Така станало и с десетте прокажени, които застанали напътя, по който вървял Спасителят и отдалече с гръмки гласове викали: Иисусе Наставниче, помилуй ни! (Лк. 17: 13).
Нека насочим нашето внимание към два или три момента от днешния евангелски откъс, които може да отминем незабелязано, защото сме привикнали към това четиво.
Първо - към Спасителя дошли десет човека, които, боледуващи от проказа, се смятали за нечисти от гледна точка на ветхозаветния закон. Никой не отивал към тях, никой не се докосвал до тях. И те, знаейки това, се спрели отдалеч, не отишли към Христа. Но сред тях имало девет израилтяни, принадлежащи към избрания народ, и един самарянин, с които израилтяните не общували. И ето когато всички те се оказали прокажени, всички те се оказали отхвърлени, изведнъж те осъзнали, че те са хора, че нищо не ги разделя, че ги свързва мъката, нещастието и отхвърлеността от обществото. И сред тях вече нямало спор, че едните са избраници, а другите отритнати; всички те били хора в беда.
Така се случва и с нас. Когато всичко е благополучно, тогава ние започваме да се разделяме един друг по класови, обществени, национални, религиозни и др. признаци. Но когато ни връхлети нещастие: смъртоносна болест или опасност, която не отминава, или отхвърленост от страна на всички, ние изведнъж осъзнаваме, че нищо не ни разделя, че ни съединява нашата човешка природа и че последната ценност е това човешко, ласкаво, състрадателно, внимателно отношение един към друг. Тогава ние се приемаме един друг, както Христос ни е приел, без различия.
И прокажените, тези отритнати от обществото от хора, се спрели пред Христа, те не смеели да се доближат до Него, защото били осквернени. Колко често ние, в нашата оскверненост от греха, от неправдата, се стремим към Христа, като че ли искайки от Него да ни бъде близък.Ние сме пълни с неправди, пълни с грехове, един друг се отхвърляме, един друг не се обичаме, един на друг сме чужди, превъзнасяме се един над друг, нанасяме си рани, скръб, страдания, а заедно с това, дойдем ли в църква, обърнем ли се молитвено към Бога, ние търсим Неговата близост: Защо, Господи, нашите сърца си остават каменни, а ти не се докосваш до тях, защо нямаме сълзи на умиление, защо Ти не изпълняваш нашите молби, защо не ни даваш съзнание за Твоята близост, защо за нас на земята още не е настъпил раят на спасението, раят на вечната радост?... Бихме могли и ние да се поучим от тези прокажени на този трепетен ужас пред светинята, на това съзнание, че да не смеем да пристъпим, да ни е достатъчно да постоим отдалеч и да знаем, че Бог чува, че Той милува и спасява, че ако Той поиска, ако за нас това ще бъде спасително, Той ще се докосне до нашия живот, ще влезе в него със светлина и радост...
И ние се молим, и въпреки нашата оскверненост, въпреки, че си въобразяваме, като че ли имаме право да се доберем до Бога, да искаме настойчиво Той да ни снизходи към нас – Той по Своята милост изпълнява нашите моления. И какво става с нас? Както тези девет избраника, които Господ очистил от проказата и ги върнал към тяхното избраничество, ние си тръгваме доволни: ето изпълнило се е за нас Божието обещание, ние отново принадлежим към избраното число, ние сме членове на Църквата, ние сме православни, всичко за нас е достъпно... Ние сме привикнали към това, че сме избрани, на нас ни се струва естествена тази Божия близост.И ние се връщаме обратно в живота, със съзнание за своята правда, за своята оправданост пред Бога, привикнали към чудото, привикнали към общение с Бога, привикнали към всичко това, към което се стремят милиони хора и не могат да се докоснат до крайчеца на ризата Христова...
Но "...нали десетимата се очистиха?а де са деветте?" - звучи отново гласът на Спасителя (Лука. 17, 17). А деветте, получили желаното, получили милостта на прощението и очищението, се върнали в своя предишен живот – животът в грях. Те си тръгнали, забравили за чудото, забравили за Този, Който им дарил Своята милост. И вярата им веднага угаснала, завъртял ги вихърът на живота, в душите им се възцарила предишната греховна тъмнина и пустота. И Бог отново бил забравен до поредната беда, болест, скръб, които ще отгледа техния греховен живот.
Но това може да се отнесе и към нас. Човек постоянно прибягва към Бога и иска ли, иска блага: щастие, доволство, здраве, притичва към Бога със своята нужда, но не живее с Него, и всеки път, получил просимото, се връща към обичайния си предишен греховен живот. А твърде често при житейско неблагополучие в прокажените души се надига ропот към Твореца. Тогава Бог става виновен за всичко: ето Той не отговоря на молбите-искания, Той не дава на човека цялата пълнота на житейското щастие. А това, че човек не живее според Божиите предписания и по закона Божи, че той събира плодовете на разрушения от своите беззакония живот, изобщо не му идва на ум. Липсва истинска вяра, истински духовен живот и неговият жизнен път не свършва със спасение.
Нека да се замислим върху това. Всичко това се отнася и до нас. Макар че се е случило с други, всеки от нас може да разпознае себе си. Но това не е достатъчно, трябва да се стремим към Бога, за да ни очисти от духовната проказа, да ни изцели от греховните струпеи, за всичко да Му благодарим /1 Сол.5:18/, да приемаме с благодарност Божията воля за нас, и да казваме:”Слава Богу за всичко”. Амин.