В името на Отца и Сина и Светия Дух! С днешното вечерно богослужение встъпваме в попрището на Великия пост. Ние встъпваме във Великия пост чрез особения чин на опрощението, и това не е случайно. Първите думи от проповедта на Спасителя били думи, призоваващи към покаяние: „Покайте се, защото се приближи Царството Божие” (вж. Мат. 4:17). Ако се замислим над тези думи, възникват много въпроси. В какъв смисъл Спасителят е говорил за това, че се е приближило Царството Небесно, Царството Божие? След две хиляди години ние виждаме, че Царството Божие в света не е настъпило. Но нали Спасителят многократно говори за приближаването на Царството Божие: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила” (вж. Мк. 9:1). И това не са напразни думи – това е свидетелство за великата истина, че с пришествието в света на Спасителя Царството Божие станало достъпно за всеки човек. Всеки, който идва в този свят, има възможност да влезе в Царството Божие.
Но има непременно условие, има някакъв „входен билет” в това Царство, и това условие е покаянието. Царството Божие, което, по думите на Самия Спасител, е вътре във всеки човек (вж. Лк. 17:21), е царство на мира, радостта, правдата, любовта, блаженството. Царството Божие е пълнота на битието и в този земен живот, и в живота в бъдещия век. В превод на обикновения човешки език, който ние ползваме, Царството Божие е голямо, абсолютно щастие, по-голямо от което няма.
Удивително е, че за влизането в това царство не се изисква нищо от това, което се явява толкова въжделено, толкова необходимо, толкова важно за всеки съвременен човек. За да влезеш в това царство, не е нужно да заемаш високо място в обществото. За да влезеш в това царство, не е нужно да бъдещ могъщ, да притежаваш власт над човеците. За да влезеш в това царство, не са нужни пари, не е нужен човешкият успех. За да влезеш в това царство, нужно е да се покаеш - и никакви други условия няма. А затова Царството Божие е отворено за всички - за богатите и за бедните, за могъщите и за слабите, за успелите и даже за тези, които са големи неудачници от обикновена гледна точка.
А защо именно покаянието? Защото Царството Божие – това е царството, където присъства Бог, където няма зло, където няма лъжа, където няма нравствена кал, където е светлина и правда. „В лукава душа няма да влезе премъдрост и няма да обитава в тяло, което робува на греха” (Прем. 1:4), учи ни словото Божие. Светлината на Божественото Царство не може да влезе в лукавата душа, защото светлината и тъмнината са несъвместими. Ако в светлината има тъма, то тя вече не е светлина – ние добре знаем това от жизнен опит. Там, където светлината се примесва с тъмнината, там е полумрак, а полумракът - това не е светлина. Там, където са грехът и злото, там не могат да бъдат в пълнота Божията правда и Божието Царство.
Всеки от нас носи вътре в себе си човешката неправда и грях. Освен това, в живота ние така се срастваме със своите грехове, че те стават част от нашето битие; понякога ние се опираме на тези грехове, за да достигнем своите житейски цели. Днес е този ден, когато ние трябва да помислим за своя живот, ясно да си представим, че с нашите грехове и с нашата неправда ние не ще смогнем да влезем в Царството Божие. Господ, снизхождайки към всеки от нас, ни дава удивителна способност за самоочистване. Тази сила, очистваща човешкия разум и човешкото сърдце, е покаянието.
Покаянието е най-напред осъзнаване на своята неправда. Ние признаваме целесъобразността на самокритиката в много области на човешката дейност. Ние считаме, че политическите дейци, неспособни критически да оценят своите собствени действия, постъпват неправилно. Ние считаме, че началникът, неспособен критически да погледне на своята работа, е изложен на грешки. Ние считаме, че изпълнител, който не умее трезво да оцени своите действия, по-често от всичко допуска грешки. Защо пък, допускайки критическа оценка на своите професионални възможности, способности и действия и считайки това за непременна положителна черта на всеки човек, ние често изключваме покаянието от нашия живот? Покаянието е и критична оценка на самия себе си, но не пред лицето на хората, защото в самокритичното отношение към себе си винаги присъства нещо несъответстващо в пълна степен на истината - поради слабост, поради боязън, поради неготовност да разкриваш душата си пред други хора. Покаянието е възможност да отхвърлиш от себе си греха, да кажеш на самия себе си истината за своя собствен живот, и да направиш това пред Божието лице.
Ето защо покаянието е в центъра на великопостното поприще. За да помогне на човека да се разкае пред Бога, Църквата го въвежда в особената благодатна стихия на великопостните богослужения, молитви, честото причастяване със Светите Христови Тайни. Времето на поста – това е време за очистване на душите, време, когато ние се готвим за приемане на Царството Божие.
С какво трябва да започне нашето покайно поприще? То трябва да започне с много просто и едновременно много трудно дело. Ние трябва най-напред да намерим в себе си сили и мъжество да принесем покаяние пред нашите ближни, колкото и да ни е трудно и болно. Пред лицето на тези, които сме обидили и даже пред лицето на тези, които нас са обидили, да принесем покаяние, да кажем простата дума „прости”. Да я кажем не машинално, не само според обичая, но с пълно осъзнаване на това, че без примирение с ближния не може да има вътрешно очистване на човека, не може да започне пътят в Царството Божие. И Църквата ни призовава към това действие днес. Да намерим в себе си сили да кажем на нашите ближни „прости”. Най-напред, на тези, с които живеем един до друг, влизайки нерядко в битови, семейни конфликти. Да кажем това и на тези, с които работим и с които нашите отношения също могат да бъдат помрачени. Да кажем това и на ближните, и далечните, защото разкаянието пред ближните е първата крачка на пътя на нашето разкаяние пред Бога. И Господ да помогне на всички нас да намерим вътрешна сила, за да направим днес толкова важната крачка на пътя към Царството Божие. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев