В името на Отца и Сина и Светия Дух! Всеки човек има цел в живота. Един вижда ясно своята цел и се стреми към нея. У други хора тази цел няма отчетливи очертания и човек някак-си напипва в течение на живота това, към което би следвало да се стреми. Но целта на живота, било то осъзната или неосъзната, изисква от човека усилия, за да я достигне, и тези усилия са свързани с развитието на човешката личност.
Днес, както, впрочем, и винаги, голямо значение има образованието. Човек трябва да възпита своя ум, да получи определени знания, навици, умения, за да се занимава с професионална дейност. Осен това, голямо значение за развитието на човека винаги е имало придобиването на житейски опит. Но религиозният начин на живот се отличава от нерелигиозния с това, че той предполага не просто умствено, физическо или някакво друго развитие на човешката личност. Религиозният начин на живот предполага постигането на две цели: освобождаването на човека от пороците и придобиването на добродетели. С добро образование и даже с богат житейски опит, да не говорим за другите начини и средства, включително власт, пари, положение в обществото, е невъзможно да се освободиш от пороците и да придобиеш добродетели.
Молитвата на свети Ефрем Сирин, която ние нееднократно повтаряме по време на Великия пост, накратко изброява тези пороци: бездействие, униние, властолюбие, празнословие. Навярно, би могло да се назоват и много други, но даже това изброяване е достатъчно, за да имаме пред себе си цяла програма за живота. А упоменатите в молитвата добродетели: целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов? Съществуват много други добродетели, но и изброените са достатъчно, да посветиш на тяхното постигане целия си живот.
Какво по себе си представлява този религиозен начин на живот, който изисква от човека освобождаване от пороците и придобиване на добродетели? Какво характеризира този начин на живот? Някои свързват религиозността изключително с външните й проявления. Действително, външното проявление на религиозността е важно, защото то дисциплинира ума и чувствата на човека, изработва определени навици. Но най-важното се извършва в нашето съзнание и в нашето сърце. Религиозният начин на живот се отличава от нерелигиозния с това, че в центъра на живота на вярващия човек е Бог. А ако начинът на живот е нерелигиозен, то в центъра е самият човек, неговото собствено „аз”, и всички сили на човека, неговата целеустременост са насочени към служение на това „аз”.
А какво става, когато ние се опитваме да се поотместим и да предоставим на Бога главното място в живота? Ние ограничаваме себе си, ние се жертваме. Разбира се, даже най-религиозният начин на живот рядко предполага пълна жертва и пълно себеотдаване на Бога - само великите подвижници, праведници са достигали такова състояние. В реалния живот това е само частична жертва, само частично отричане от самия себе си заради Бога. Но какви огромни сили изисква такава жертва!
А когато това се случи, какво става в душата на човека? В неговата душа започва да царува любовта. Някой може да попита: но откъде идва любовта? Но любовта царува, защото е жертва. Способност да отдаваш себе си на другия – това е и едно от най- важните и съществени проявления на любовта. Човек отдава себе си на другия най-искрено – тук няма лицемерие, има реален подвиг, реална жертва. Най-яркото проявление на такава жертва е майчинската любов, но не само: всеки път, когато ние отдаваме себе си на другия, ние обичаме. И ако ние отстъпваме своето място на Бога, това означава, че ние обичаме Бога. Не се изискват никакви философски определения, всичко е пределно ясно: ако ние се посвещаваме на Бога, макар частично да отдаваме себе си на Бога, то ние Го обичаме.
Но апостол Иоан ни учи, че любов към Бога означава любов към ближния (вж. 1 Ин. 4:12). Да предоставиш на Бога място в своя живот означава да предоставиш място на другите хора. Любовта към ближния, жертвенността, способността да отдаваш себе си на другите – това е и най-важното измерение на религиозния живот на човека. Някой може да попита: защо? Защо именно жертвата определя такова понятие, като любовта? Къде е доказателството? А като доказателство ни Се е явил Сам Бог - нали поради Своята любов към човешкия род Той отдава Своя Единороден Син (вж. Ин. 3:16). Поради любовта Си към хората Бог принася Себе Си в жертва, приема тежки страдания и позорна смърт, не защото това се изисквало, не защото така било предписано, но само, защото Божията любов и способността на Бога в пълна степен да отдава Себе Си на Своето творение довели към извършването на изкупителната Жертва. Както забележително говори за това преподобни Ефрем Сирин: любовта свалила при нас на земята Божия Син, за да се спасим. И след Жертвата на Спасителя няма и не може да има никакви съмнения в това, че където има любов, там има и жертва, а където има жертва, там има и любов.
Защо е така трудно за хората да разберат всичко това и още повече да го приемат? Наистина това, което Бог казва, е неоспорима истина и в съответствие с тази истина е устроена и нравствената природа на човека. Изглежда, че словото Божие трябва непременно да намери отклик в нашата нравствена природа, то би трябвало да е разбираемо за всички, и нищо не може да попречи на човека да приеме това Божие слово и да го следва. А в живота става иначе. Хората не могат да разберат смисъла на изкупителната Жертва, не могат да свържат жертвеността с любовта. И това става, не защото разумът се напряга в някакво противодействие на Божественото слово, не защото в подрепа на някакви философски възгледи и убеждения хората изграждат своето противене на Бога, а само, защото грехът е станал наша втора природа. Въпреки нравственото начало, създадено от Бога, призвано да откликва на словото Божие, грехът влязъл в нашата природа. Този грях ни пречи да разберем и смисъла на религиозния начин на живот и да видим неговата красота.
Но колкото и да е силен грехът, Бог е по-силен от дявола. И даже днес, когато греховният начин на живот не само не се порицава, но и се предлага на масовото съзнание като един от моделите на поведение, при това напълно заслужаващ уважение и даже достоен за подражание; даже днес, когато в съзнанието на хората самата дума „грях” сякаш престава да има някакво значение, Божият глас се съхранява в човешката нравствена природа и Божият глас звучи в нас с гласа на нашата съвест.
Обръщайки се към Бога с молитвата на свети преподобен Ефрем Сирин, ние Го молим: дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и, накрая, любов, дай ми, на мен Твоя раб. И, въпреки съблазните и изкушенията на този век, нека молим Господа, да помогне на всеки да проумее, да преживее със сърцето си, да почувства в живота си тази сила на любовта, която да ни приведе в реално общение с Бога, която истински спасява човека. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев