В името на Отца и Сина и Светия Дух! В първата неделя на Великия пост ние празнуваме голям празник, наричан Тържество на Православието. Този празник бил установен в Църквата след окончателната победа над иконоборческата ерес, осъдена на Седмия Вселенски Събор в малоазийския град Никея през 787 година.
Установявайки този празник, благочестивите отци и светители изразявали своята надежда, че истината, дарувана от Бога, винаги ще се съхранява в Църквата, каквито и сили да се опълчват срещу нея. Наистина иконоборческата ерес била не само мирогледно предизвикателство пред Православието, не само носела в себе си лъжливо интелектуално послание, но и се опирала на мощната поддръжка на държавата. Трима императори, сменяйки се един друг, провеждали политиката на иконоборчество, употребявайки и власт, и сила, и това било гонение срещу Църквата не от страна на езичници, а от страна на християни, които се отклонили от истината и правели всичко възможно, за да я разрушат. Даже когато при участието на благочестивата императрица Ирина в храма „Св. София” в Константинопол се събрал Седмия Вселенски Събор, за да осъди под предводителството на благочестивия патриарх Тарасий иконоборческата ерес, и тук врагът на човешкия род, в най-последния момент, пожелал да употреби сила, за да не допустне тържеството на Православието. Във величествения храм нахлули воини, считащи себе си за иконоборци, и Съборът не могъл да пристъпи към своите задължения – само напуснал Константинопол и събрали се в Никея, светите йерарси могли да извършат това велико дело, и Православието било утвърдено.
Спомняйки си за тези отдавна отминали времена, и ние, съвременните хора, трябва да се замислим: каква е тази вяра, за която така са се борили отците. Действително, ако хвърлим поглед на цялата история след Христос, можем да свидетелстваме, че никакво друго човешко убеждение, никакъв друг мироглед не е изпитал върху себе си толкова опити да бъде изопачен или разрушен. Тези опити се предприемали на различни нива: на нивото на мисълта, на философията, на практиката и, накрая, както току-що бе казано, на нивото на държавната политика. И ние знаем, че устояването на истината никога не е било просто – то изисквало мъжество, твърдост на духа, сила на верата, сила на убежденията. Именно за това чухме днес в посланието до Евреите, където апостолът напомня примери за вярата във Ветхия Завет: „С вяра Мойсей, като порасна, отказа се да се нарича син на фараоновата дъщеря”. С вяра духовните водачи на древния Израил, съдии и боговдъхновени пророци „победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове”, твориха чудеса. И, продължавайки, свидетелства: „и ние, заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека свалим от себе си всякакво бреме и греха, който ни лесно омотава, имайки пред очи началника и завършителя на вярата” – Иисус Христос, нашия Господ (вж. Евр. 11:24-26, 32-40; 12:1-2).
Какво е била вярата за Мойсей, за съдиите, за пророците, за апостолите, за мъчениците, за подвижниците, за светите йерарси, за богоносните мъже? За всички тях вярата е била не само убеждение, макар и убеждение; и не само състояние на душата, макар, може би, най-напред състояние на душата. Вярата за всички тях била живот в Бога. Големият богослов свети Филарет, митрополит Московски, е казал, разсъждавайки за вярата, удивителните думи: „Вярата започва в ума, макар да принадлежи на сърцето”. А под сърце светоотеческата традиция винаги е разбирала съвкупността от всички духовни сили на човека. Да, действително, вярата започва в съзнанието като убеждение, а след това покорява цялото естество на човека, преобразувайки неговия живот. А ако това не става, вярата се изражда в интелектуално търсене, в някакво мъдруване, и тя престава да бъде жизнена, тя престава да бъде нужна за хората.
Ето защо многото опити да се отслаби вярата, да я извадят от живота на хората започвали с въздействие върху съзнанието, върху ума Ересите били и интелектуални предизвикателства за Православието: позовавайки се на пастирската целесъобразност, на логиката, на здравия смисъл, позовавайки се даже на необходимостта за поддържане на благочестието, еретиците се опитвали да внедрят в съзнанието на Църквата лъжливи истини, разрушаващи същинската истина. Такъв род интелектуални опити по-често от всичко завършвали със страшна борба, когато с всички сили Църквата трябвало да защищава православната вяра, и с Божията милост тя я защитавала.
Нищо не се изменило от тези стародавни години. И днес върху нашето съзнание се стоварва огромен информационен поток, който се опитва да разруши православната вяра. Няма нищо ново - все същото, което е било в продължение на две хиляди години. Но както в миналото, така и сега, има опити да се отслаби или измени вярата, да се подхвърли на съмнение, да се осмее, да се покаже нейната нежизнеспособност, ненужност за съвременния човек – всички тези опити никога не се увенчават с успех, защото Сам Бог е дал на хората дара на вяра, и Той помага на всеки вярващ да пази този дар. Както забележително е казал за това свети Йоан Златоуст: „Свойството на вярата се заключава в това, че тя се утвърждава, когато въстават против нея”. Така е било в миналото, така става и днес.
А защо ни е нужно да пазим вярата? За какво тя е нужна на съвременния човек, когато у него има такава сила – силата на разума, силата на технологиите, силата на парите, силата на организацията? Може би и, опирайки се на всички тези сили, да се успее да се даде на човека щастие, да се построи без Бога Царството Небесно на земята? Но целият път на човешкия род свидетелства, че тази цел е недостижима с човешки средства. Царството Божие се съзижда с Божията сила в отговор на нашата вяра. А Царството Божие – това е и тържество на живота, на правдата, на мира, на любовта, на радостта. Царството Божие е и това, което човек съзнателно или несъзнателно възприема като цел на своето битие, като висше щастие. И вярата дава на хората възможност да достигат тази цел, да достигат Божието Царство още тук, на земята, създавайки това Царство, според словото Божие, в своето сърце (вж. Лука 17:21). И, навярно, главната причина, поради която православата вяра е несъкрушима, се заключава в това, че чрез тази вяра хората придобиват такъв опит на живот с Бога, който превишава всички радости на земния свят. Именно този опит на живот в общение с Бога изпълва нашите сърца с убеденост в правотата на вярата и ни дава сили да строим върху това убеждение своя живот.
И днес, празнувайки Тържеството на Православието в XXI век, ние повтаряме това, което вършели отците и в осмия, и в деветия век, и в следващите векове. Ние изразяваме своето упование на Господа, за това, че Той, давайки ни великото съкровище на православната вяра, ще ни помогне да я съхраним, да я оградим от всякакви изкушения и напасти и ще помогне да устроим върху тази вяра нашия живот заради Царството Божие. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев