Христос Воскресе! Тези думи, звучащи 2000 години, се отразяват в нашия разум и в нашето сърце, и когато ние отговаряме: „Воистину Воскресе”, ние изповядваме нашата вяра. Наистина това не е обичай, не е просто човешка традиция, не е част от националния или източния фолклор – това е изповедание на вярата. За тази вяра умирали мъчениците, за тази вяра хората се лишавали от всичко, което имали в този свят. Тази вяра пазели като голям и най-скъпоценен бисер, защото докато е в сърцата на хората тази вяра, ще съществува човешкият род.
Нали ако не вярваме, че Христос е възкръснал и следователно, че Той е спасил човешкия род, спасението, донесено от Христос, няма да действа в човешкия род, защото Бог никого не спасява със сила. Ние трябва доброволно да изповядваме вярата и да приемем тази вест в своето сърце, и само тогава изкупителният подвиг на Господа и Спасителя, впоследствие и Неговата голготска Жертва, стават сила, спасяваща всеки от нас.
А спасението – това е блаженство. Не това блаженство, което днес се насажда в съзнанието на съвременния човек като наслаждение само от външните блага, като необуздано потребление на материални блага, като грижа за комфорт и удоволствия, в това число чувствени удоволствия. Блаженството е пълнота на живота; казано на съвременен език, това е вътрешният баланс между духовното и материалното, това е интензивен вътрешен интелектуален и духовен живот, това е способността да виждаш и разбираш красотата на Божия свят. Но кое е най-главното - това е способността и възможността заедно с Бога да участваме в усъвършенстването на този свят, т. е. да приемаме такива решения, да вършим такива действия, които не биха разрушили човешката личност, не биха разрушили Божието творение, но заедно с Божествената благодат биха възвисили това творение.
Блаженството е удовлетворение от това, което правиш, от това как мислиш, от отношенията, които се създават с хората, от състоянието на обществото, народа, държавата, цялото човешко семейство. То е най-голяма ценност, която изкристализира тук, в този земен свят, но която, по Божия замисъл, не изчезва с нашето физическо остаряване, изнемощялост и, накрая, със смъртта. Душата се втурва към Бога, носейки в себе си цялата тази памет по тайнствен начин, непостижим за съвременната наука. Именно с душата всичко това, което вършим в този свят, преминава във вечността. Затова, когато ние казваме „Воистину Воскресе”, ние отъждествяваме себе си със замисления от Бога светопорядък - не с езическия, разрушителен, нямащ никаква житейска перспектива, защото всяко необуздано удовлетворяване на лични или колективни въжделения носи страдания на другите хора, изтощаване на ресурсите, разрушаване на околната среда.
Ние вярваме, че Господ наистина е възкръснал и затова сме заедно с Него. Ние се задължаваме да вършим Неговото дело, да продължаваме Неговото дело, всеки, според силите си - свещенослужителите на това място, където са поставени, миряните там, където ги е поставил Господ. Колкото по-високо ги е поставил – толкова повече отговорност, толкова повече сили трябва да имат, за да прозрат истинската перспектива на човешкото битие.
И да даде Бог на всекиго на своето място: и на големите, и на малките, и на знатните, и на неизвестните, и на богатите, и на бедните – да бъдат заедно с Христос, а чрез Него - един с друг, защото няма никаква друга човешка мотивация за това: да бъдем заедно. Всякакви други мотивации на човешката солидарност са бързопреходни. Истинската мотивация да бъдем заедно ние намираме тогава, когато сме заедно с Христос. И тогава на празничният възглас „Христос воскресе!” ние отговаряме „Воистину воскресе!” Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев