Днешната неделя се нарича неделя на самарянката – по евангелието, което се чете в този ден във всички православни църкви. То разказва за много важни за нас неща, които трябва задължително да сложим в сърцето си и да запомним.
Христос вървял през Самария, макар иудеите обикновено да я заобикаляли, за да не се срещат със самаряни, които от тяхна гледна точка, били еретици. Идвайки към кладенеца на Иаков, Господ срещнал там грешна жена, блудница. И Той не се погнусил, а започнал да беседва с нея и говорил кротко, и с любов, опитвайки се да я изтръгне от земните житейски грижи, да насочи ума й към размишление за небесното. Господ не скрил от нея, че Той е Спасителят на света, че Той е същият този Месия, Когото всички очакват. Тоест Той започнал да говори с грешницата за най-съкровеното и й казал много неща, за които не бил говорил даже на Своите ученици.
Защо станало това? Защо Христос избрал именно нея за тези забележителни думи, които и ние сега чухме – за живата вода, за Светия Дух? Тя наистина не могла да знае този Дух – ненапразно блудството се считало за смъртен грях, той мигновено лишава човека от Божията благодат. Но Господ неведнъж е повтарял, че е дошъл да спасява не праведници, а грешници. И действително, разпнали Го именно праведници. Фарисеите, които насъсквали народа да разпне Христос, разбира се, не блудствали. Те изпълнявали всичко, което трябва: молили се, посещавали храма, мнозина от тях знаели наизуст цели откъси от Свещеното Писание. Но когато те се срещали с Христос, Неговият образ, Неговите думи, Неговите постъпки не предизвиквали в тях нищо друго освен ненавист. А ето жената–самарянка, еретичка и грешница, мигновено се предразположила към Него. И станало по-нататък чудо. Когато тя дошла в своя град и казала: вие знаете ли, аз срещнах Христос – хората по нейните думи също започнали да вярват в Него. Христос възкресявал мъртви пред очите на иудеите, а те още повече скърцали със зъби от ненавист. А тук, еретиците, имащи неправилно учение за истинския Бог, се отличавали с такова дълбоко възприятие, с такава доверчивост.
Всичко това има непосредствено отношение и към нас. Много важно за нас е да разберем, че словото Божие се усвоява не с ума, то се усвоява със сърцето. За да го възприемем, съвсем не е достатъчно да оценим всички философски категории, които се заключават в него. Словото Божие е насочено към душата на човека, затова може да се усвои само с духа, а за това е необходимо смекчено сърце. Всеки човек е грешен и неговото сърце е невъзприемчиво към истината. То бива възприемчиво само в детството, до определена възраст, а след това започва постепенно да се вкаменява, вкаменява и вече е трудно в него да влезе нещо добро. Затова Господ веднъж, обръщайки се към учениците, ги призовал: бъдете като децата – защото това дава възможност да се усвои словото Божие. И ако ние погледнем Христовите ученици, ще видим, че сред тях немного са мъдрите и съвсем малко образованите, а повечето хора са много прости, непосредствени. Самарянката също била от тази порода хора. Затова, когато Той й казал: Аз съм Христос – тя веднага Му повярвала. Както детето, което, когато му говорят за Бога, вярва на това слово и го запомня завинаги и то става негов живот. А възрастният човек, загрубял от греха, или не иска да слуша това, или му е беизнтересно, или той никак не може да го разбере, никак не може да свърже едното с другото, все търси някаква логика. А логика тук няма, тук главното е – открито ли е сърцето за Божието слово.
Затова не може да се убеди човека, че трябва да вярва в Бога. Не може да се убеди човека, че не трябва да блудства. Не може да се убеди човека, че не трябва да убива. Човек трябва да почуства това със сърцето си – дори и да има над себе си закон. Ето иудеите имали закон, който тегнел над тях. Този закон забранявал и блудството, и убийството, и много други неща, и при това за неговото нарушаване в много случаи се постановявала мъчителна смърт. И човек, поради страх от наказание, се подчинявал, страхът му го удържал от греховни постъпки. Но това не оказвало никакво въздействие върху човешкото сърце. Затова и Господ казва: който гледа с пожелание, той вече е блудник; който се гневи, той вече е убиец. Защото има ли благоприятни условия – той ще извърши греха, който живее в неговото сърце. Когато съществува външна забрана, това някакси удържа човека да не падне в грях. А когато тя се премахне, всичко води до упадък.
Господ прекрасно познава нашата паднала природа и Той би искал греха, който е в нас, да се осъзнае от нас като престъпление, за да се стремим да се избавим от него, за да искаме да започнем нов живот вън от този грях, за да възненавидим греха. Затова Спасителят задал на тази жена – самарянката, като на изпит, няколко насочващи въпроси. Той й казва: иди, доведи своя мъж. И чака. Тя отговаря: аз нямам мъж. Истина каза, ти си имала пет и този, с когото сега живееш, не ти е мъж, казал Христос. И тя веднага всичко признала, веднага за всичко се покаяла. Тоест тя знаела, че не прави добро, не й стигал само последния тласък и това направил с нея Господ. В преданието на Църквата е останала паметта за това, че тя после се и кръстила, и станала ученичка Христова, и даже приела мъченическа кончина. Христос я преродил, но това прераждане станало възможно, само защото тя имала детско, непосредствено сърце и защото тя се покаяла, макар за това покаяние да й помогнал Господ.
Господ иска спасението за всеки човек. Господ иска човек да стигне до познанието на истината. Той иска всеки да подтикне към това покаяние, защото ако няма покаяние, тогава не е възможно да се започне новият живот. Господ иска на всеки човек да даде жива вода, която да не пресъхва в него никога.
Човек, по своята природа, изначално е същество духовно. Затова, към каквото и да се стреми на земята, той никога не бива удовлетворен. Художникът не бива удовлетворен от картината, родителите никога не биват доволни от децата, учителя – от учениците, гражданите – от устройството на държавата. Нямало е такъв случай в историята, гражданите да са били доволни от държавния строй. Защото всичко, което е свързано с живота на човека – всичко е подквасено от греха, от злото; всичко е повредено, защото човешката природа е извратена от греха. И разбира се, за самия човек е невъзможно да се изтръгне от това зло. Затова и Христос дошъл на земята. Дошъл, не за да спаси праведниците, защото, оказва се, да се спасят праведниците е невъзможно. И ние виждаме как Господ се отнасял с блудниците, с хората, които съгрешавали със смъртни грехове: много ласкаво, с любов. И с какъв гняв Той говорил с фарисеите.
По-трудно от всичко е да обърнеш към Бога човек, който си мисли, че е праведник, че всичко у него е добро, че той винаги постъпва правилно, че у него няма никакви грехове. Такова съзнание е най-дълбоко заблуждение, защото човек напълно е удовлетворен от тази степен на духовно развитие, на която е в дадения момент. Той не вижда пред себе си Бога, няма никакъв стремеж да Го намери, той си е напълно самодостатъчен. И това означава духовна смърт, защото у него няма развитие. Духовното развитие е възможно само тогава, когато човек постоянно се кае за греха, т. е. постоянно вижда какво е нужно да изправи в себе си, и, сякаш снемайки слой след слой, изправя своя живот: изправил едно – веднага израства друго. По-точно, не израства, то винаги е било, просто това не е било видно, доколкото един грях заслонява хиляди други. Затова, ако човек се покае за греха /да се покае – значи да го изправи/, ако той изправи този грях, един камък да отмести – зад него се оказват хиляда по-малки. Когато той изважда тези хиляда, зад тях се оказват десет хиляди други. Затова, колкото по-близо е човек до Бога, толкова повече се кае; колкото е по-близо до вечния живот, толкова повече са сълзите на покаяние в него. А ако у нас липсват тези сълзи, ако ние не чувстваме себе си паднали, ако сме доволни от себе си, значи, сме далеч от Бога.
Самарянката чувствала своята греховност, затова, по Божия промисъл, било устроено така, че тя се срещнала с Христос. Винаги, когато човек се замисля над своя живот, замисля се за това, че живее неправилно, Господ е готов да излезе насреща му, готов е да го призове. И често се случва: живее човек, някъде в душата си вярва, но в него няма истински, духовен живот. А после се случва някакво събитие, нещо в ума и сърцето на човека се преобръща, сякаш пелена пада от очите му и в него започва духовен живот, започва да тече жива вода, която го оживява и той се събужда от сън.
Днешното евангелие разказва за пробуждането на самарянката. Нужно е и с нас да стане подобно пробуждане. А на практика то трябва да става постояно, ежедневно. Ние трябва всеки ден да правим крачка към Бога. Всеки ден за нас трябва да се открива нещо в духовния свят. А за това не трябва да спим, за това трябва през цялото време да вървим към Бога.
Когато учениците се върнали и искали да споделят със Спасителя трапезата, Той се обърнал към тях с тези думи, които отправил към самарянката: „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил и да извърша Неговото дело” Ако човек се приближава към Бога – а Христос Сам бил Бог и бил винаги съединен с Небесния Отец, - такова божествено съединение изисква от човека и го принуждава, и му вдъхва желание всячески да изпълнява Божията воля. А в нашето сърце често се зараждат греховни желания, разпалвани от геената. И когато не можем да ги реализираме, ние даже се сърдим, не разбирайки, че Господ ни пази, като не допуска да извършим някакъв грях. Ето, човек казва: бих и убил. А Господ прави така, че той не убива. Това също е Божия милост, какво би направил той, ако бе убил? Убийството е страшно с това, че никак не можеш да го поправиш. Да поправиш може кражбата, да поправиш може блудството, а убийството е неизправимо – убит е човек.
Но ние, като хора грешни, постоянно се стремим към осъществяване на нашите желания и с това често оскърбяваме Бога, доколкото нашите желания встъпват в противоречие с Божията воля. И за да ни огради от това, Господ ни е дал заповеди, защото загубата на Бога ни прави слепи и безчувствени и ние лесно извършваме всякакви престъпления, т. е. престъпваме, прекрачваме този порядък, който Господ е устроил в този свят. А от това нашият живот е във всевъзможен безпорядък. Затова нашият живот е така труден, защото през цялото време вървим против ръжена, вървим против Бога във всички наши постъпки. Тежко ни е, мрачно и унило, защото нашият живот никак не е съгласуван с Божията воля.
Христос винаги е бил с Бог Отец и светите угодници винаги са били с Бога, те напълно били отдадени на Него. В Деяния на светите апостоли ние често срещаме думите: Духът ни заповяда. Сам Бог е управлявал действията на апостолите, Сам Бог ги е ръководил. А у нас не е така, защото ние сме се отдалечили от Бога, Божият Дух не е в нас. Затова ние се управляваме от други духове. Нашата душа е изпълнена с духа на завистта, с духа на злобата, с духа на сребролюбието, с духа на блудството. И как да се измъкнем от това? Как да придобием небесната храна, Божия Дух? Само с покаяние. Ако ние се опомним, ако престанем да слушаме тези духове, ако насочим цялата си воля към изпълнение на Божията воля, само тогава ще достигнем това. От нас не се изисква да изправим сами себе си. Това е невъзможно. Господ дошъл и всичко Сам извършил. От нас се изисква само едно: желание и решимост да вървим по този път докрай. И ако има това желание и Господ види, че то е истинско, тогава Той ще ни даде такава възможност.
Господ иска да насочим своята воля към изпълнение на Неговата воля. И ако използваме Свещеното Писание като някаква карта по нашия път, ако ние, даже без да разбираме или без да чувстваме този текст, го следваме в нашите постъпки и желания, то тогава нашата порочна воля ще започне да се изправя и, въпреки различните изкушения, ние все пак ще стигнем до източника на живата вода. Но нашето голямо заблуждение се състои в това, че ние често се задоволяваме с постигнатото – с това, че Господ ни е дарувал вярата, че ходим в храма, че имаме възможност да се причастяваме, че имаме у дома си Евангелие. Но всичко това още не е святост, това още не е духовен живот. „Ако някой няма Духа на Христа, той не е Христов” /Рим. 8:9/.
Затова трябва непременно да жадуваме Божия Дух, непременно да се учим да жадуваме тази жива вода. Ние засега не я познаваме. И самарянката не я е знаела, но тя поискала – и се спасила. А ние, ако сме доволни от своето усреднено християнство, можем още известно време да пребиваваме в това фарисейство, но не за дълго: когато дойде някакво изкушение или когато действително от нас ще се изиска да окажем любов на Христос, ние ще се окажем несъстоятелни, не ще можем, като нямаме Божия Дух, да вършим духовни дела. Не ни достигат ни сили, ни енергия на любов, за да посетим болен, да навестим затворник, да се отдадем на децата.
Можем да попитаме мнозинството хора, идващи в църква: а къде са вашите деца? Защо майката стои в храма, а синът й е неизвестно къде? Защо не й е достигнало вяра, за запали с тази вяра и него? Защото нейното християнство, в голяма степен, е просто мнимо, то е само една външна форма: ходене на църква, спазване на поста, регулярно четене на Евангелието или четене на някакви молитви – което само по себе си не е лошо, но в това липсва Божият Дух. Ето лежи пред нас човек, виждаме: има ръце, има крака, има глава, има очи - изглежда, че има всичко; докосваме го – а той студен, бутаме го – той не шава, повдигаме клепачите му – зеницата не се свива. Ние казваме: той е мъртъв! Какво не достига в този човек? В него липсва душата. Няма душа в него - значи, той е труп. Така и християнинът: външно всичко е добре, на църква ходи, даже се причастява, всичко е наред, но няма дух истински, християнски, няма го Светият Дух в сърцето му. Значи, неговата вяра – засега още е фарисейство, само една външна форма.
Затова този нов закон, който Господ донесе на земята, законът на Божията благодат, трябва да се приеме в сърцето. И трябва ежедневно да плачем за това, че в нас липсва Божия Дух, а ние сме напълно удовлетворени. Животът тече, денят преминава, имаме срещи, приятели, веселие, трапези, някакви пътувания, някаква книга сме прочели, нещо ново сме видели – всичко това е много интересно. Е, а къде е духовният живот? Къде е твоят Бог? Покажи Го. Нима Той е в твоето сърце? А ние някакси сме се примирили с това и даже не искаме друго, даже забравяме, че истинското християнство – това е приемане в себе си на Божия Дух.
Но не може да достигнеш сам Божия Дух. Той идва само тогава, когато Сам поиска това, защото Божият Дух – това не някаква разлята, неизвестно къде, неразумна енергия. Не, това е Лицето на Пресвета Троица. Затова ние трябва да се преместим от тази мъртва точка, в която се намираме; трябва да седнем и дълбоко да поразмислим: какво иска от нас Божият Дух – и да изменим своя живот в съответствие с това. Ето тогава ще дойде спасението, защото спасението – това е идването в сърцето на човека на Божия Дух, Който го очиства от всяка сквернота и спасява душата му. Човек може да престане да прави лоши постъпки, но да престане да желае лошото той не може. Само Бог може да го изправи, да измени цялата му природа.
Затова нека, скъпи братя и сестри, да се уподобяваме на самарянката, а всичко, което пречи на това в нашия живот, да се стараем да го прогоним от него. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев