Американският актьор Джонатан Джексън публично изповяда православието при връчването на наградите Еми. Получавайки наградата си, той се прекръстил, въздал хвала на Светата Троица и между другите, благодарил и на атонските монаси за молитвите им за света. Тази новина разгорещено и радостно бе обсъждана по много православни сайтове. Пътят на Джонатан Джексън към православието е бил нелек и дълъг. Неговият разказ за вярата и Църквата е дълбок и поучителен. Публикуваме фрагменти от интервюто на Джексън, дадено от него за американското православно радио Ancient Faith Radio.
Търсенето
Моите родители бяха адвентисти от седмия ден, може би четвърто поколение. До 9 годишна възраст и мен възпитаваха като адвентист, а след това родителите ми започнаха да се откъсват от тази деноминация. Ние се преместихме в Лос-Анжелис, и аз започнах да играя в „Централна болница”.
В Лос-Анжелис нямахме храм, затова ние с брат ми слушахме различни проповеди – такъв беше духовния ни живот. До 16 г. аз слушах проповеди и четях апологетически книги за християнството.
Някои проповеди дълбоко ме засегнаха, и Бог зае в моя живот много важно място. Аз започнах да чета К. С. Люис: "Обикновено християнство", „Разтрогване на брака» и други книги.
Изобщо не виждах смисъл в това да ходя на църква. Обичах Бога, обичах Христа, но не разбирах защо ми е нужна Църквата. Собствено, ако мога и в къщи да слушам проповеди и да чета книги, защо е нужно да ходя някъде? От друга страна, аз имах усещането за космоса… Никога не съм искал да принадлежа към каквато и да е деноминация. Исках да принадлежа към цялото Християнство! Не знаех какво е това Вселенска Църква, но чувствах, че Люис ми е много близък.
На 17 години аз започнах да общувам с различни църковни групи – предимно харизматически, извън деноминациите. Дори домът ни беше църква, при нас идваха пастори и 15-20 човека, актьори, идваха на богослужение през почивните дни.
Ожених се веднага щом навърших 20 – през юни се навършиха 10 години брачен живот. Моята жена също игра в «Централна болница», но ние се забелязахме един друг на наградите „Еми”. Получавайки наградата, аз благодарих на Бога и това я поразило. Тогава тя била в период на отдалечаване от Бога и вярата. Ние имаме три деца.
В движениeто на харизматиците бях около 10 години, и уверен съм, че немалко харизматици ще открият за себе си православието, защото в тяхното движение има много отклонения от действията на Светия Дух (те отричат мистическото и свръхестественото), но мнозинството от тях искрено желаят да се срещнат с Бога и да Го познаят.
При харизматиците няма църковна традиция, затова те си създават нови традиции, но по своему търсят Бога, и аз съм уверен, че мнозина от тях ще открият отговорите на своите въпроси в древната вяра, в православието. Това ще бъде като път към дома, както беше за мене.
Нито дума за православието
Моят път към православието беше такъв.
Аз заминах за Румъния във връзка с работата по филма, живях три и половина месеци в Букурещ. Имах роля в забележителния филм "Възходът на тъмнината", но впоследствие студията напълно изряза моя персонаж.
Мисля, че се оказах в Румъния за друго. Бяхме там с жена ми и двете ни деца. Но не там открих православието за себе си. Всичко древно ми се стори поразяващо и много религиозно. Аз влизах в православните храмове, много малки, вътре всичко беше в злато и напълно ново за мен. И на мен, и на жена ми православието ни се стори странен братовчед на католичеството. А като начало нас ни ограбиха цигани. Такова топло посрещане…
Моята жена е родом от Италия и ние решихме да пътуваме до Рим. И това, което видях в Рим мога да опиша като: „Чакай малко, всичко е толкова близко до християнството, че не можех да си представя!".
Аз мислех, че Рим ще ме подтисне със своята древна религиозност, но се оказа точно обратното. Беше Връбница, говореше Папа Бенедикт, палмовите клонки застилаха улиците… Ние бяхме в три квартала от катедралата на св. Петър и това беше наистина вълшебно – истински дълбоко. Видяхме кръста в Колизея, и ни порази близостта на мъчениците за Христа. Едно е да четеш за това в книга, съвсем друго е физически да бъдеш на това място и да съпреживееш всичко това.
Тогава аз реших, че трябва да науча повече за християнството и започнах да чета «История на християнството» на Гонсалес. Но там нямаше нито дума за Православието, само за католиците и протестантите.
За три години интензивно четене за историята на християнството аз не намерих почти нито едно упоменаване на Православната църква. Затова реших, че Древната Църква произлиза от Риму. Аз прочетох Честертон, прочетох 15 книги на папа Бенедикт… Забележителни книги, но много неща в католицизма не можах да приема, например, непогрешимостта на папата, особено като се има предвид доста късното официално постановяване на този догмат - около 1870 година.
Ние с жена ми ходехме на католически меси, бяхме, може би, на 12, и беше интересно, аз чувствах, че това е историческа вяра.
Тогава възникна въпросът да приема ли католицизма, но имаше много неща, които не можех да разбера. И аз започнах да моля Бога: «Аз не разбирам протестантизма, защото за мен „ако някой дом се раздели на части една против друга, тоя дом не може устоя”, а само в Америка има 23 000 деноминации… Как да разбирам това, като в първите векове е имало една вяра? Да, имало е много ереси, но Вселенската църква е била една. И дори сред отделянето на Рим, Църквата е продължила да се смята за една.
Даже Лутеранството бил опит за връщане към светата католическа и апостолска църква.
Аз се молих и помня много тъмни нощи, които толкова приличаха на тъмната нощ в душата ми, а аз така отчаяно исках да намеря едната древна Църква…
Църквата от моя сън
Три години търсене – и аз реших, че след като не мога в пълнота я да приема, ще бъда протестант без гражданство. И изведнъж – не знам, как сак стана, но си помислих: «Преди да захвърля всичко и просто да стана протестант, трябва да прочета за Голямото Разделение на Църквата...». Връхлетя ме като мълния. Всичко започна да се намества - дори не знам как стана. Качих на айфона си книгата «Православната Църква» на о. Джон Макгахан. Не можех да се откъсна. Това стана кулминацията на моите четиригодишни търсения. После еп. Калист (Уеър), о.Александър Шмеман, о. Питър Гилкуист…
След това започнах да търся в Гугъл православни храмове, намерих няколко гръцки и отидох в един от тях. Там имаше възрастна жена – помощничка, аз почуках, тя ми отвори вратата и ме пусна. Казах: „Искам само да погледна, но знам малко”. Тя отговори: „Влезте! Няма никой. Просто влесте и разгледайте всичко”. Бях сам, мълчах, около мен - икони, напълно непознати за мене, и Христос-Вседържител беше там… И знаете ли, първата дума, която излезе от устата ми беше ругатня… Това не беше хубаво, но бях толкова поразен, толкова изненадан… Разбрах, че съм намерих ИСТИНСКАТА ЦЪРКВА. И ето, аз бях сред иконите…
Разбрах също, че съм видял в съня си православната църква дълго, преди да я посетя. По-късно съм бил в други храмове и те едва-едва се отличаваха от този, който бях видял в съня си. Продължих да търся в Интернет и намерих храм „Пресвета Богородица” в Силвърлейк.
„Пресвета Богородица” в Силвърлейк
Това беше храмът! Там нямаше пейки! А аз помнех, че в храма от моя сън нямаше пейки! Светлината струеше от прозорците, хората излизаха от храма, всичко беше мистическо... «Ето го!!! Ето го!!!»
Храмът на Пресвета Богородица в Силвърлейк
Позвъних на настоятеля – о. Джон Стрикланд. Той самият е преминал в православието, и той също е от Вашингтон… Ние се срещнахме и започнахме да общуваме.
Иди си от тука!
А после - първата служба. И първата ми мисъл, когато влязох в храма беше: «Излизай! Бягай! Просто излез! Не бива. Ти не бива да си тук!” Това беше странно, но аз помислих, че това е Божият глас. «Уау!» - изпотих се. Това беше много силно чувство.
Не познавах никого в храма, чувствах се некомфортно, аз бях чужд. Но после сякаж почувствах, че Светия Дух ми каза: «Остани до края, и после ще разбереш своите чувства». Първите 45 минути бяха страшно дискомфортни. След това нещо се случи. Помещението се преобрази, после проповедта, после молитви за починалите. Всичко видимо се преобрази. Започна Херувимската…
Отвори се раят...
И аз стоя тук…
През това време аз изминах пътя от «Иди си, иди си оттука» до сълзи леещи се по по бузите ми.
Никога не бях виждал така хора, като с едно сърце да се молят с такова умиление. Просто никога не бях виждал. Хората се прекръстваха: «Господи, помилуй, Господи, помилуй» - просто дъхът ми спря. И това не беше самоунищожение, покаяние като «аз съм червей». Това беше радостно покаяние. Като пряка връзка с Бога.
Такова нещо не бях виждал, сълзите се лееха по лицето ми и аз се молех: «Всичко, което искам е просто да бъда тук, всичко останало е без значение. Искам да бъда тук с това единно тяло... тялото Христово.
Това не беше просто, но бях в превратната точка.
Тогава жена ми не беше с мене, но по-късно я запознах с о. Джон. Той ни показа храма, тя видя иконите, и това я изплаши – те ни осъждат – каза тя. Да, това е страшно… И трябва да е ясно, че за тези, които са израснали в католическо или протестантско обкръжение, всичко се възприема през тази призма: какво е било в католицизма или протестантизма….
Аз уважавам католицизма, дружа с католици, но има разлика… Юридическото възприемане на спасението, например…
Аз всичко си споделях с жена ми, всичко прочетено. И тя започна да разбира. Беше Великия пост, и аз реших да постя. Тогава ни се роди трето дете и тя не можеше да пости. Беше напрегнато и нямахме хубава Пасха, но това е част от пътя.
Сега моята жена е съвсем спечелена… Тя се канеше да отиде на Прошка, но не успя заради бебето, позвъни ми и просто плачеше, толкова много искаше да бъде в храма.
Актьорът и вярата
Трудният въпрос за мен беше, че аз съм актьор… Аз пресъздавам хора... Успокоява ме това, че Христос е учел чрез притчи и разкази. Така се отнасям към актьорството, като към изкуство да разказваш, опитвайки се да отразиш живота честно, за да приближиш хората към огледалото и им покажеш определен опит. Например, ако в историята има отмъщение, това да е много уродливо… Но може да бъде и много по-шекспировски, много по-библейски.
За мен е прекрасно това, че ако семето на злобата на яростта е в сърцето на човека и той види последствията от това на екрана – преувеличени – и разбере: «Леле, ето какво може да направи злобата с човек».
Или, например, наркоманията. Може би, ако човек види правдив филм за наркоман, едва ли ще си помисли да опита наркотици…
На мен много силно ми е повлиял Достоевски, аз започнах да го чета като юноша, а той пише за наистина страшни неща, но той пише за тях от позицията на светлината… Като актьор аз съм играл серийни убийци, самоубийци, хероинозависим… Въобще повечето от моите роли са тъмни, но аз винаги съм се старал да изобразявам тъмнината от гледна точка на светлината, та това да послужи за просвещение за другите хора.
Литургия
Порази ме това, че на първата служба на която бях, отец Джон излезе от олтара, поклони се и каза: «Простете ми, братя и сестри». Това просто ме преобърна, защото на Запад свещеникът е клирик и е над всички. Той е посредник между човека и Бога. А това, тук беше съвършено различно. Човекът и Бог. Това свещенство, основано на смирение, на това, да бъдеш отражение и икона на Христа. Работата не е в отделната личност, в това че отец Джон е смирен, а в системата, в традицията. Мен ме поразиха думите при изповедта – не «Ти си жалък грешник, и аз ти прощавам», а нещо като „Ние с теб сме в една лодка, ние стоим пред Съдията, Който ще дойде отново».
Аз съм благодарен на Православната църква. Тук придобих дом, тук познах смирението, а това е истинска борба…
Превод: Александра Карамихалева