Съвременното образование отдавна е станало интелектуалистично и по-малко или повече е сведено до затворено натрупване на факти. Училището вече почти не е възпитателна институция и скоро няма да може дори да се говори за религиозно, нравствено, естетическо, та дори и за физическо възпитание.
У нас, както и във всички страни от т. нар. реален социализъм, училището е допълнително разрушено от идеологическото изтезание и от изискванията да се формира атеистично съзнание и общество. В училището можеше да се говори за всичко онова, което не е съвместимо със съществуващата идеология, само по отрицателен начин, като се използва принципът на „негативната селекция”, което важи особено за религията. Църквата беше изгонена от обществото и беше лишена от по-значимо влияние върху обществения живот.
Това училище формираше подмазвачески манталитет, поданически морал, страх, свобода на безчестието, общество на необуздани права, объркани и незавършени хора, често и интелектуални инвалиди.
Днес, когато марксистко-болшевишката идеология изчезва почти по целия свят и когато се чувства все по-голямата пустота, която тя оставя след себе си, все повече се чуват искания в държавните училища да се въведе обучение с религиозно съдържание. Тези желания се артикулират чрез две становища: 1) това да бъде вероучение, в което преобладава мнението, че то трябва да бъде факултативен предмет (това е желанието на Църквата и на останалите религиозни общности); и 2) това да бъде някаква „безпристрастна” история на религиите (това е желанието на много културно-просветни институции). При това няма емпирични изследвания, въз основа на които би могло да се заключи какъв е реалният интерес на децата и родителите към тези два предмета, както и за тяхното ясно разграничаване.
Въпреки че тези две становища спрямо проблема за обучението във вярата не съвпадат, въпросът дали това ще доведе до неразбирателство между Църквата и училището остава. Възможно ли е да бъдат удовлетворени и двете желания? Отговорът на този и на други подобни въпроси може да последва едва когато се утвърдят целите на вероучението и на науката за религията.
Когато става дума за желанието на Църквата да се въведе вероучение в училище, трябва да се знае, че християнизацията в най-широк смисъл и вероучението в по-тесен не могат да се сведат до научаване на „азбуката на вярата”, т. е. до знанието като такова. Вероучението има за цел преди всичко формиране на Божия образ в човека, придобиване на Христос, принасяне опита на вярата, формиране на християнско съзнание и възглед за света и опредметяване на всичко това в конкретния живот. За църковното самосъзнание да знаеш и да бъдеш са понятия, които се различават, но и които не могат да се разделят едно от друго. Оттук вероучението предполага активното въвеждане в литургичния и светотайнствен живот на Църквата и участието в него.
Вярата не е плод на интензивното и постоянно изучаване на църковната традиция, т. е. на „основната информация за Библията”. До нея не се достига само чрез увеличаването на катехезическото знание и материал, а предимно чрез опита. Знанието за вярата не е самоцел, защото то винаги е функционално, т. е. има за цел да създава предпоставките на духовната среда за екзистенциалната среща на Бога с човека и да „подготвя пътя” за Оня, който наистина просвещава и освещава – Богочовека Христос. Това метафизично събитие се случва в Църквата и чрез Църквата. Вероучението и знанието за вярата има смисъл само ако има сотириологичен характер, т. е. ако води към спасение и преобразяване на света и човека.
Целият досегашен опит – както у нас, така и в света – показва, че класическото вероучение в училищата не дава желания ефект и дори може да се каже, че създава определени предпоставки за приемането на теоретичен или практически атеизъм, докато атеистичните училища са проправяли път за вярата. Това е парадокс, но този факт не е трудно да се докаже. Причината за това трябва да се търси в обстоятелството, че вероучението се разбира като интелектуална дисциплина, която не се различава съществено от обичайния морализъм в полето на обществената конвенционалност. То е било отделено от живота на Църквата, както впрочем и много богословски училища.
Ако искаме вероучение, което да даде истински плодове, тогава трябва да освободим всички наръчници от моралистичните и юридически определения, формули и фрази, защото този метод на преподаване на вярата създава у децата представата за Бога като садистичен авторитет. Православието не е система от „забрани” и „правила” за живот, а самият живот в неговата пълнота. Ако обучението във вярата се ограничи само до класната стая и се лиши от молитвата, като най-добър метод за богопознание и човекопознание, от причастието, от четенето на Апостола, от хоровото и едногласното пеене на богослуженията, вярата се превръща в идеология, в безплодна система от определения и понятия, без връзка с конкретния живот.
Особено значение за успеха на вероучението имат учителите по вероучение. Обикновено се смята, че добър вероучител е оня, който има качества на добър педагог, който използва съвременните педагогически методи, който притежава голямо знание и има любов към работата и към децата. Според този критерий учителят по вероучение не се различава от другите учители и педагози, защото се предполага, че тези качества ги имат и те. Той обаче трябва да притежава и още нещо: качествата на литург. Това означава, че трябва да се подготвя за своето служение с пост и молитва, с добродетели и добри дела, защото единствено така неговите думи могат да бъдат израз на Вечното Слово. Човешкият ум и човешкото слово трябва да се смирят и съобразят с Христовото слово и ум. Говоренето за вярата не трябва само да изразява впечатлението за красноречието и учеността, но предимно впечатление за свидетелство и в този смисъл вероучението е описателно потвърждение на опита от вярата.
Съвременният ритъм и начин на живот разрушават общността, а децата, и въобще хората, са самотни. Затова обучението във вярата трябва да развие в тях съзнанието, че пълнотата на личното израстване и усъвършенстване зависи от израстването и усъвършенстването в общността, т. е. в Църквата като благодатна общност, която се различава от всички останали общности. За да се постигне това, освен активното участие в литургичния живот, като метод трябва да се използват поклонническите пътувания по свети места, играта, излети, летни и зимни лагери. Въпреки че децата са пренатоварени от учебните програми, заслужава си да се намери възможност обучението (вероучението) да се извършва по време на зимните и летни ваканции по манастирите, в лагерите или зимните центрове. Тогава децата биха могли да почиват, да се сприятеляват, да играят, но и биха учили по „незадължителен” начин за вярата.
Истините на вярата могат да бъдат изразени и приети чрез религиозната и църковната музика, песни и изкуство. И тъй като живеем във време на информационната цивилизация и в цивилизацията на образите, тъй като телевизията е едно от най-мощните средства за формиране на съзнанието и живота на хората, вероучението трябва да има място в средствата за обществено осведомяване, особено в телевизията и радиото. По различни причини православните не са използвали това досега, или поне не в значителна степен, докато например днес посланието на Римокатолическата църква е в обращение посредством пет хиляди радиостанции и две хиляди телевизионни студия.
От всичко казано дотук може да се достигне до следните заключения: 1) вероучението не може да бъде отделено от цялостния живот на Църквата и да бъде нещо „неутрално”, „безпристрастно” и разделено от конкретния живот; 2) програмите, наръчниците и средствата за обучение, организация и изпълняване на преподаването трябва да бъдат изключително в компетенцията на Църквата; и 3) вероятно най-приемливо е вероучението да бъде факултативен предмет, който да се преподава в държавните училища, и то по няколко причини. Първо заради това, че в момента Църквата няма достатъчно кадри, за да може обучението да се въведе във всички училища. Второ, ако вероучението би било задължителен предмет, има опасност то да предизвика отрицателна реакция сред учениците и техните родители. Трето, днес вероучението не може да бъде ограничено само до децата, защото и децата и възрастните в еднаква степен не знаят за вярата. Затова по света все повече се говори за „цялостна” или „семейна” катехизация и вероучение, което изисква нов подход, нов метод, а и ново място.
Но що се отнася до желанието за това науката за религията да се въведе като специален предмет в училищата, трябва да се каже, че това също е необходимо по няколко причини. Изучаването на феномена на религията и на всяка религия поотделно със сигурност ще допринесе за по-доброто разбиране на културата въобще. В нашата страна, а и навсякъде по света, се сблъскват и се проникват различни религии, което е една от предпоставките да се достигне до по-доброто разбиране и сближаване между хората и народите. Но така, както се предлага, този предмет трябва да бъде гола „информация” за религиите, която не предполага никакво религиозно възпитание или връзка с практическия живот, а само някакъв „безпристрастен” и „обективно-научен” размисъл за религиите, което означава, че той въобще не може да измести или да замени вероучението.
Ако искаме да се приспособим към училищните програми и методи на света, най-добре би било в учебниците на вече съществуващите предмети в основните и средни училища (история, психология, социология, философия, литература, история на изкуството и т. н.) да се включи особен раздел за религията (в зависимост от това, за кой предмет става дума), изцяло приспособен към възрастта на учениците. Както навсякъде по света, днес в университетите би трябвало да се основе отделна катедра по история, философия, социология и психология на религията, а при Академията на науките – специален отдел за интердисциплинарно изучаване на религията. По-доброто и по-задълбоченото запознаване с религията и с нейната инкултурация би допринесло за присъединяването на Богословския факултет към университета. В този случай, при условие че вероучението ще се преподава като факултативен предмет в държавните училища, не би имало нужда от нов специален предмет за религията, който все едно как се нарича, защото, освен че би бил допълнително натоварване за учениците, той не би могъл обективно да изчерпи твърде сложния феномен на религията.
Ако този проблем се разреши по такъв начин, не би се стигнало до неразбирателство между държавата и училището, от една страна, и Църквата – от друга. И нещо още по-важно – това би било най-добрият път за издигането на нашето училище и култура на по-високо ниво.
За да се разреши въпросът за обучението във вярата по правилен и цялостен начин и с оглед формирането на истински хора и на истински духовни ценности, са необходими предварителни условия. Религията трябва да се утвърди като конститутивен фактор на обществото, а не както беше досега – „частно дело” или някакво необходимо зло, което трябва да се търпи по една или друга причина. Това би променило позицията на обществото спрямо Църквата и би довело до обществена грижа за напредването на религията и животът във вярата и до нормалното разрешаване на всички проблеми между Църквата и държавата. Нашата държава трябва да стане идеологически неутрална и да се откаже от монопола над образованието и възпитанието, да направи възможна пълната автономия на университетите, училищата и на културата въобще, защото това е необходимо за развитието на науката и научната обективност. Партийната и идеологическа държава направи всичко това невъзможно. Държавата трябва да направи възможно факултативното въвеждане на обучението във вярата по административен път – вероучение в държавните училища. Църквата може да използва това право според своите възможности и нужди, а заедно с тези законови норми държавата евентуално би могла, отново според своите възможности, да подпомогне материално Църквата.
Без тези предпоставки въпросът за обучението във вярата не може да се реши по добър начин, както и въпросът за образованието и културата въобще.
Превод: Свилен Тутеков