В името на Отца и Сина и Светия Дух! Ден след ден ние четем и в Евангелието, и във Ветхия Завет за чудеса и, наистина, можем да ги видим в продължение на векове в живота на Църквата: чудеса на изцеления, чудеса на обновления в човешкия живот с Божията сила. И понякога всички хора си задаваме въпроса: какво е чудото? Означава ли това, че в този момент Бог насилва собственото Си творение, нарушава неговите закони, разрушава нещо, което от Него Самия е извикано към живот? Не: ако е така, то това би било магическо действие, това би значело, че Бог е сломил непослушното, подчинил със сила това, което е слабо в сравнение с Него, Който е силен.
Чудото е нещо съвършено друго; чудото – това е моментът, когато се възстановява хармонията, нарушена от човешкия грях. Това може да стане внезапно за един миг, това може да бъде начало на цял нов живот: живот в хармония между Бога и човека, хармония на тварния свят със своя Творец. В чудото се възстановява това, което трябва да бъде винаги; чудо не означава нещо нечувано, неестествено, противно на природата на нещата, но напротив, такъв миг, когато Бог встъпва в Своето творение и бива приет от него. И когато Той е приет, Той може да действа в Своето творение свободно, величествено.
Пример за такова чудо ние виждаме в разказа за това, което се случило в Кана Галилейска, когато Божията Майка се обърнала към Христос и на този беден селски празник казала: Свърши им се виното!... Сърцата на хората още жадували човешката радост, а веществото на радостта пресъхнало. И Христос се обръща към нея: Какво имаш ти с Мене, защо Ми казваш това?.. И тя не Му отговаря направо; тя се обръща към слугите и казва: Каквото ви каже, това направете... Тя се отзовава на въпроса на Христос с действието на съвършената вяра; тя неограничено вярва в Неговата мъдрост и в Неговата любов, и в Неговата Божественост. В този миг, защото вярата на един човек е разтворила врати за всекиго, който изпълнява това, което му е казано, Царството Божие се въдворява, в света встъпва новото измерение на вечността и бездънна дълбина, и това, което било иначе невъзможно, става реалност.
Тук ние сме поставени пред лицето на тези необходими условия, които правят възможна тази възстановена хармония. Преди всичко, трябва да има нужда, нужда реална; не непременно трагична, тя може да бъде и обикновена, тя трябва да бъде истинска. Радост и мъка, болест и потиснатост в равна степен се нуждаят да бъдат приведени в нещо повече, в нещо така просторно и дълбоко, като Божествената любов и Божествената хармония.
Трябва също така се усетим безпомощни: докато мислим, че можем нещо да направим сами, ние не даваме път на Бога. Спомням си думите на един западен светец, който казвал: когато сме в нужда, трябва да предадем цялата грижа на Бога, защото тогава Той е длъжен да направи нещо, за да спаси Своята чест... Да, докато си въобразяваме макар отчасти, че сме господари на положението, докато казваме: „Аз сам ще се справя, Ти само малко помогни” ние не ще получим помощ, защото тази помощ трябва да разпръсне всички човешки уловки.
Трябва да се научим на такава чистота на сърцето, на такава чистота на ума, която да ни направи способни да се обръщаме към Бога с нашата нужда, без да скриваме лицето си от Него;: или, ако сме недостойни да пристъпим към него, да пристъпим, припадайки в нозете Му и да кажем: Господи! Аз съм недостоен, аз съм недостойна! Аз съм недостоен да стоя пред Тебе, аз съм недостоен за Твоята любов, недостоен за Твоето милосърдие, но, заедно с това, аз познавам Твоята любов още повече, отколкото познавам своето недостойнство; и ето, аз идвам при Тебе, защото Ти си любов и победа, защото, в живота и в смъртта на Твоя Единороден Син, Ти ми показа колко скъпо ме цениш: цената за мен е целия Му живот, цялото страдание, цялата смърт, слизането в ада и неговия ужас, само, за да бъда аз спасен...
Да започнем да се учим на тази творческа безпомощност, която се заключава в това: да оставим всяка надежда за човешка победа заради увереното знание, че Бог може това, което ние не можем. Нека нашата безпомощност бъде с прозрачност, гъвкавост, с всецяло внимание и възлагане на Бога нашите нужди; нужди във вечния живот, но и обикновените нужди на нашата човешка крехкост: нужди от поддръжка, нужди от утешение, нужда от милост. И винаги Бог отговаря: ако макар и малко можеш да повярваш, то всичко е възможно. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев