„И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса” (Мат. 14:29)
Възлюбени в Господа братя и сестри! Нашият земен живот е подобен на капризната и коварна водна стихия, в нея няма нищо надеждно. Понякога ни се струва, че сме намерили най-накрая здрава опора, но изведнъж порив на вятъра – и надеждите за спокойно благополучие са разпръснати на парчета, под нозете вместо твърда почва се разтваря бездна. Така се случва и в живота на отделния човек, и в съдбата на народите и държавите.
Също така беззащитно и самотно се чувствали апостолите в крехката лодка в бурното море, докато не видели идващия към тях по водата Господ Иисус. Но и това зрелище само усилило техния страх, защото те не повярвали на очите си и казвали: това е привидение (Мат. 14:26). Спасителят бил принуден със Своето слово да ги ободри и едва тогава те се успокоили. А апостол Петър, възпламенил се от любов към Господа, оставил лодката и тръгнал насреща Му по вълните.
Докато в свети апостол Петър пламтяла вярата, водата го поддържала и той вървял по нея като по суша. Но само като помислил колко високи са вълните, колко бездънна е морската бездна и той загубил равновесие, паднал във водата и започнал да потъва. Спасителят извлякъл Петър от водите на морето, обръщайки се към него с упрека: Маловерецо, защо се усъмни? (Мат. 14:31).
Голямо мъжество проявил свети Петър, решил се да гази с крака бездната. Уви, мъжеството му стигнало само за един порив, за няколко крачки. Едва по-късно, преминавайки през много изпитания, първовърховният апостол Петър придобил истинска непоколебима вяра.
Как ние с вас, възлюбени, да постигнем науката на науките – да се приучим без трепет да стъпваме по водите на житейското море? Пътят ни е посочен от Господ Иисус Христос: не изпитва страх пред живота само този, който твърдо се уповава на Него. Изменчив е този свят, но верен е Господ, показващ пътя на живота: пълнотата на радостта пред лицето Му, блаженство в десницата Му вовеки (Пс. 15:11).
Ходещият по водите Спасител изглеждал на апостолите като привидение. Но Той бил твърде реален и разпенените вълни, и виещият вятър били готови да замлъкнат по даден от Него най-малък знак, защото шествал Повелителят на стихиите.
От кого да се бои в този свят християнинът, слуга на такъв Господар? Да се ужасява от природните сили? Но те са сътворени от Него и всички са подвластни на Твореца. Да се страхува от хората? Но Господ вижда в техните сърца и в един миг може да разруши най-коварните замисли. Да се плаши от бесовете? Но и дяволът трепери пред името Господне. За последователя на Христос в земния живот е страшно само едно – да съгреши пред Господа.
Човек с раздвояващи се мисли не е твърд във всички свои пътища (Иак. 1:8), -предупреждава ни Свещеното Писание. А в нашите мисли благият страх Божи понякога засенчва унизителните житейски страхове. Ние се боим не само от действителните заплахи, но и си въобразяваме опасности и се измъчваме от тях. И защо ли се учудваме, че лодките на нашите съдби стават играчка на обществените бури, носят се незнайно накъде без кормило и платна?
Всичко това се случва, само защото нашата вяра е слаба и се надяваме не на Бога, а на собствените си жалки сили. Това също е своего рода горделивост: виждаме, че сме безпомощни, но все едно не се смиряваме под крепката ръка Божия. Преподобни Йоан Лествичник казва: „Гордата душа е робиня на страха; уповавайки се на себе си, тя се бои от собствената си сянка”. Такъв е плодът на човешката гордост.
Човек е велик само в единение с Бога, без това той настина е само шепа прах, духне вятър – и го няма. Затова така страхливи биват властолюбивите тирани и така мъжествени – смирените отшелници, които не се страхуват ни при нужда, ни при гонения, ни от самата смърт, можещи да повторят след пророк Давид: Боже на моята правда! В утеснение Ти ми даваше простор (Пс. 4:2).
Скъпи в Христа братя и сестри! Приели най-високото звание последователи на Спасителя, ние сме призвани да вървим по посочения от Него благ път, без да се оглеждаме настрани. Тогава бурните вълни на света тихо ще легнат в нозете ни и по житейското море, като по твърда почва, ще преминем без трепет и ще достигнем най-желания пристан - Царството Небесно.
Апостол Петър направил само няколко крачки по водата, но с това придобил скъпоценен духовен опит: узнал, че вярата и упованието на Господа даруват на човека велика сила. Несъмнено, всеки от нас е имал подобни пориви, имало е мигове, когато сме чувствали, че всичко можем с помощта на подрепящия ни Господ. За да придобием истинско християнско мъжество, трябва само да възродим, утвърдим и съхраним в себе си това свято чувство.
Да се вслушаме и в думите на свети Теофан Затворник, който казва: „Стойте в първата редица на вярата и упованието, от които се ражда великата добродетел - търпението в добротворството, служещо като основа на богоугодния живот. Докато се пазят тези разположения, дотогава въодушевленията в труда в началото на пътя не отминават, и препятствията, колкото и големи да са били, не се забелязват. Когато пък те отслабват, тозчас се изпълва душата с човешки съображения за човешките методи за съхранение на живота и воденето на започнатите дела. А тъй като тези, последните, винаги се оказват безсилни, то в душата навлиза страх – как ще бъде; оттук колебания – да продължаваме ли, а накрая и връщане назад. Трябва така: започнал ли си – дръж се; гони смущаващите помисли и дерзай в Господа, Който е близо”. Амин.
Превод със съкращения: прот. Йоан Карамихалев