„Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец” /Мат. 6:14/.
Възлюбени в Господа братя и сестри! Безчислени са милостите, явени на всеки от нас от Всещедрия Създател. Господ със Своето дихание е вдъхнал в нас живот, дарувал ни е този свят с неговите чудеса и красоти, надарил ни е със светъл разум, със свободна воля, с най-сладката способност да обичаме. Небесният Отец ни е посочил пътя към вечния живот, отворил е за нас вратата на Царството Небесно. Би трябвало всеки миг от нашето съществуване да пеем благодарствени песни, та макар и малко да въздадем дължимата признателност на Всемилостивия Творец.
Но що за неблагодарно и жестокосърдечно създание е човекът! Как в суета и нечистота прахосваме поверените ни от Господа съкровища! Изтощаваме здравето си в пагубни страсти, развращаваме с похоти чувствата си, превръщаме призвания към Богопознание разум в оръдие на кощунство и лукавство, и самата душа, която би могла да стане обител на Божествената благодат, правим играчка на демоните. Така, опустошени и осквернени, заставаме пред Престола на Всевишния, и няма с какво да се оправдаем, с какво да изкупим неизплатимия ни дълг. Но благ е Господ: въззовем ли към Него със сълзлива молба – и Той отваря вратата на милосърдието за каещия се грешник.
Обаче човек може сам да заключи пред себе си вратата на Божията милост и да предизвика върху себе си гнева на Праведния Вседържител. За това как се случва подобно ужасно събитие, разказал Спасителят в притчата за жестокия кредитор.
В тази евангелска притча се разказва за един слуга, който бил задлъжнял на царя с десет хиляди таланти. Огромни пари – нали за един сребърен талант можело да се купи дом с цялото му обзавеждане. Откъде слугата можел да вземе средства, за да върне на владетеля безразсъдно пропиляното състояние? Жестоко наказание очаквало слугата, но той се примолил: Господарю! Имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя! (Мат. 18:26). И царят се смилил, не само пуснал слугата, но и му опростил целия негов огромен дълг.
Какъв пример на великодушие бил проявен от добросърдечния властелин! Но какво направил облагодетелстваният слуга? Излизайки на улицата, той среща човека, който бил задлъжнял към него само със сто динария, дребни монети, и се нахвърля върху него, искайки връщането на дълга, остава глух за молбите му за помилване, започва да души нещастния длъжник, хвърля го в тъмницата.
За всичко това узнава владетелят и вратата на царското милосърдие се затварят. Царят се разгневява и казва: Зли рабе! Аз ти опростих целия дълг, защото ти ме помоли; не трябваше ли и да помилваш другаря си, както и аз се смилих над тебе? (Мат. 18:32–33). И царят предал злия слуга в ръцете на мъчители.
Наистина, постъпката на жестокия кредитор ни изглежда отвратителна, а постигналото го наказание – справедливо. Но уви, възлюбени, тази притча е за нас с вас. Ето ние, жестоки и зли кредитори, без мяра облагодетелствани от Всевишния, дръзваме да съдим и стоварваме своя гняв върху нашите братя и сестри. Ето ние, измолили от Господа опрощение за най-тежки наши прегрешения, след минута сме готови, заради най-малката обида, да разкъсаме ближния. Не само пред Бога сме виновни ние – да си припомним колко зло сме причинявали в своя живот на другите хора, колко сме оскърбявали, унижавали, въвеждали в съблазън. Но ето всяко ужилване, нанесено на нашето самолюбие, на нашето нищожно тщеславие, ни се струва нетърпимо и ние вече сме готови да отмъщаваме. И не говори ли за нас нашият Господ Иисус Христос: „Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му” (Мат. 18:35).
Наричащи себе си православни християни, ние по няколко пъти на ден повтаряме свещените думи на Господнята молитва: прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си. Повтаряме с уста, но не със сърце. Защото ако със сърцето си бихме проникнали в смисъла на тези думи, заповядани ни от Самия Спасител, бихме разбрали какъв страшен грях е осъждането на ближните и бихме се ужасили. Наистина да присвоиш за себе си правото на съд над другите хора – това е оскърбление на Божеството. „Да съдиш – значи безсрамно да заграбваш Божия сан, а да осъждаш – значи да погубваш душата си” – така казва преподобни Йоан Лествичник.
И този смъртен, водещ към вечна погибел, грях, ние понякога и за грях не го броим. С какво упоение ние, забравяйки за собственото си нищожество, забелязваме чуждите недостатъци, събираме сплетни, занимаваме се с празни клюки, както се казва, просто „от любов към изкуството”. А нали това „изкуство” е бесовско, скъпи мои.
За нещастие, злопаметството и безразборното осъждане са широко разпространени в така наречените културни слоеве на обществото. Надареният с големи способности е по-богато от другите одарен от Господа, той е в голям дълг пред Твореца – и трябва да бъде най-смирен от смирените. Но уви! Когато такъв човек започва да счита своите умствени достойнства не като Божи дар, а като собствена заслуга, той изпада в прелест, демонска горделивост, изисква към себе си особено уважение, става нетърпим към увещания, а сам е готов да осъди всички и всичко.
И ето, днес ние виждаме как някои дръзват да съдят Църквата и нейните служители. Разбират ли енориашите, които се опълчват срещу своите пастири, че посягат не на човека, а на свещения сан на Божия йерей? Схващат ли тези, които повтарят измислиците и клеветите на светската преса, че могат да се окажат виновни за хула към Тялото Христово?
Скъпи в Христа братя и сестри! Милосърдният Спасител ни е призовал не към осъждане и вражда, но към взаимна любов и мир. По думите на свети праведен Йоан Кронщадски, „ние, християните, родени в купела на Кръщението с вода и Дух Свети, осиновени от Бога и получили от Бога благодат, или небесна помощ за всяка добродетел, трябва да възпитаваме в себе си дух на кротост, смирение, незлобливост, търпение и дълготърпение, умереност във всички постъпки. А за да имаме в себе си такова разположение на духа, нужно е да помним общата човешка слабост, общата склонност към грях, по-специално – своите големи немощи и грехове и безкрайното към нас самите Божие милосърдие, което е прощавало и ни прощава много и тежки грехове”.
Нека да не влиза под сводовете на православните храмове и под покрива на нашите жилища духът на този век, дух на осъждане и вражда, гняв и озлобление. В това смутно време да се сплотим в единно християнско семейство и тогава Господ ще чуе молитвите ни и ще ни избави от всякаква беда. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев