“Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие,
и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им”/Евр.13:7/.
Братя и сестри!
Българските светци – знайни и незнайни – са създали християнска България и благодарение на тях нашият народ е запазил вярата и народността си. Благодарение на тях днес, ние, недостойните техни потомци, се наричаме православни християни и българи. Благодарение на тяхното молитвено застъпничество ние имаме надежда за спасение и вечен живот. Един от тези наши молитвени застъпници е чествания днес колос на българската духовност свети патриарх Евтимий Търновски.
Той се е родил около 1327 година в Търново и произлизал от знатния болярски род Цамблаковци. Присъединил се към монашеското братство на преподобни Теодосий Търновски, той толкова напреднал в духовния аскетически подвиг, че св. Теодосий го избрал за свой пръв помощник. След смъртта на свети Теодосий през 1363 година, той пребивавал известно време в различни манастири във Византия и Света Гора и през 1371 година се завърнал в родината си. Скоро след завръщането си основава манастира “Света Троица” край Търново, където развива активна книжовна дейност. През 1375 година бива избран за Търновски патриарх. Патриарх Евтимий светителствувал през най-тежкото време за българския народ. Турците стъпка по стъпка превземали Балканския полуостров и земите на българската държава. Изисквала се твърде голяма смелост, за да застане човек на този висок пост тъкмо в такова бурно време. Свети Патриарх Евтимий помнел пророческото предсказания на своя старец преподобни Теодосий Търновски, че през време на неговото светителстване България ще падне под агарянско иго и че самият той ще се сподоби с апостолски окови и гонение. Но тия мрачни изгледи за бъдещето не смущавали неговата архипастирска дейност. Свети Патриарх Евтимий пазел ревниво православното наследство от еретически посегателства, вземал решителни мерки срещу нравствената поквара в обществото, полагал бащински грижи за бедни, сираци, страдащи и онеправдани.
Най-незабравима и покъртителна ще остане неговата последна проява на добър пастир, който полага душата си за своите духовни овци/Иоан 10:11/. На 17 юли 1393 г. престолният град Търново пада под напора на завоевателните османски орди. Патриарх Евтимий имал гражданската доблест и пастирската смелост веднага да се яви пред кръвожадния завоевател, за да моли пощада за мирното население. Въпреки даденото обещание скоро били избити 110 столични първенци. Тогава патриархът смело изобличил завоевателя, който не удържал на думата си. Заради тази му смелост бил осъден на смърт чрез посичане при Лобната скала край Търново. Но станало чудо – в момента на изпълнение на присъдата ръцете на палача се вцепенили и мечът паднал на земята.
През 1494 г. патриарх Евтимий бил изпратен на заточение някъде на юг, в Македония. Раздялата на архипастиря с паството му е вписана трогателно от житиеписеца, Киевския митрополит Григорий Цамблак:”Той излизаше заедно с народа като втор Иеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи!”
Всеки желаел да се доближи до великия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му; някои късали тревата под стъпките му за благословение и спомен, а други отдалеч измолвали неговия прощален благослов. Някой плачевно се провикнал:”На кого ни оставяш, добрий пастирю?” А той сам просълзен, отговорил:”На Светата Троица ви оставям – и сега, и навеки!”
Св. Патриарх Евтимий умрял в заточение около 1401/2 г.
“Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие – призовава ни св. ап. Павел, - и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им”/Евр.13:7/. Но изпълняваме ли ние тази заръка на апостола? Не сме ли забравили колосите на българската духовност? Стремим ли се поне малко да подражаваме на тяхната вяра?
Оправдаваме се с нелекото време, в което живеем, с обстоятелствата; приспиваме съвестта си с песничката “така правят всички” и допущаме компромиси по отношение на вярата и Църквата. Но нима св. патриарх Евтимий и другите Божии угодници са живели в по-добри времена? Не, но са били твърди и непоколебими във вярата си.
Нека да “наденем бронята на вярата и на любовта и шлема на надеждата за спасение”/1 Сол.5:8/, да не отвръщаме зло за зло, а винаги да желаем доброто и един другиму и на всички, винаги да се радваме, непрестанно да се молим, за всичко да благодарим, та Божията благодат да бъде с нас/ 1 Сол. 5:15-18/. Амин.