Нашият Господ Иисус Христос изрекъл притча. Той най-често се обръщал към слушателите под формата на притчи. Само с най-близките ученици, особено преди Кръстните страдания и излизането от този свят, Той говорил откровено и просто. Неподготвените хора по-лесно постигали истините и тайните на Царството Небесно под формата на житейски примери, разбирани и приемани без труд, правдоподобни и разумни от гледна точка на здравия смисъл. Простата форма на поученията не означава, че и смисълът им също е прост. Да, той е прост, така както е прост самият живот.
Ние в живота правим много прости, но необходими неща, без които човек загива: ядем, спим, дишаме въздух – всичко това сякаш не е сложно, но без тази житейска простота не ще го има и самият живот. В такъв смисъл може да се каже и за тайните на Царството Небесно, открити ни от Спасителя: те са прости и трябва да ги приемем също така просто, както приемаме естествените житейски истини. Обаче поученията на Господа са възвишени и да ги изпълняваме е трудно за нас, немощните. Затова в никакъв случай не трябва да наричаме поученията прости в смисъл на „примитивни”. Нека тази изглеждаща простота да не ни лъже. Нали ако някой изрече думи изтънчени, лукави, според израза на апостол Павел – хитросплетени, то това не означава, че той непременно говори правилно. Тази загадъчност, заплетеност сякаш ни убеждава в това, че човек говори нещо умно, необикновено, сложно и вече поради това правилно. Напротив, простотата предизвиква някакво недоверие, смущение и за наивния човек, но считащ себе си за умен, изглежда като примитивност, като глупост. И така, да бъдем внимателни към притчите на Спасителя, та, имащи мнение за себе си, че сме умни, да не се окажем на практика глупци; за да видим зад тази простота възвишените истини, необходими за нашето спасение така, както са необходими за телесния живот дишането или храната.
„Имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си” (Мат. 21:33). Под лозари тук се има предвид преди всичко Ветхозаветната Църква, защото притчата била адресирана към фарисеите, имащи мнение за себе си, че те владеят тези духовни лозя – Църквата. Но това може да се отнесе и към душата на всеки човек. Чрез кръщението, миропомазването и другите тайнства, и обреди на Православната Църква Господ създал в нашата душа лозе. Ние би трябвало да го обработваме, та с плодовете на това духовно лозе да се отблагодарим на неговия Стопанин, да Му се отплатим за това, че Той ни се е доверил да се трудим в него (защото лозето не е наша собственост, то ни е дадено за ползване).
„Когато наближи гроздобер, той изпрати слугите си при лозарите, да му приберат плодовете. А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а с трети с камъни пребиха” (Мат. 21:34-35). Господ в различни времена изпращал Свои пратеници – пророци и праведници – към лозарите, т. е. към свещениците, към учителите на иудейския народ, които искали сами да се ползват от плодовете на лозето, т. е. да се наслаждават на тези преимущества, които дава властта над хората, и затова те не ги приемали. Те изобщо не мислели да се отплатят за даденото им лозе с духовни плодове, не желали да въздадат благодарност на Бога, т. е. грижили се не за ползата на хората, а за своя изгода. Подобно на това, което станало с иудейския народ като исторически факт, може да се случи и с душата на всеки от нас.
Чрез различни хора, в това число и свещеници, а също така чрез различни житейски ситуации Господ ни призовава да проявим своето християнство на дело. Да допуснем, че обстоятелствата изискват от нас да проявим кротост, а ние се гневим. Или свещеникът, духовникът, желаейки да ни принесе голяма полза, ни настройва към някакви трудове – да увеличим молитвеното правило или по-строго да спазваме постите, а ние спорим, съпротивляваме се. Когато се сблъскваме с обстоятелства, изискващи от нас проява на християнски добродетели, ние често или просто се отнасяме с презрение към това, или с всякакви свои доводи, с лукави разсъждения, като с камъни избиваме тези Божии пратеници, дошли при нас под вид на разни обстоятелства или в лицето на хора. По такъв начин ние отхвърляме Стопанина, т. е. Господа, изискващ от нас плодове.
„Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото” (Мат. 21:36). Господ е дълготърпелив: виждайки нашата неизправност в нещо, Той, отново и отново ни предоставя възможност да покажем своите добродетели – да принесем плодове, които ние, като верни Негови слуги, би трябвало да Му възвърнем. Ние пък, осъждайки древните иудеи за лицемерието, себелюбието, отхвърлянето на Христос, на дело често постъпваме подобно на тях, отново и отново отхвърляйки изискванията, които Господ ни предявява. Както казва Евангелието „гледаме сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаме” (Мат. 7:3-5). Получава се (не искам да произнеса тези страшни думи), че макар с думи ние да не се отричаме от Христос, но се отричаме от християнството на дело – от християнството в живота, показвайки се като християни само по име.
„Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми. Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му” (Мат. 21:37-38). Разбира се, тези думи се отнасят преди всичко към иудеите, които отхвърлили Божия Син. Подобно на тези слуги, извели сина на своя стопанин от лозето, иудеите извели Спасителя зад пределите на Йерусалим и го убили на Голгота (сега Голгота се намира в самия Йерусалим, но в древността това място било зад стените на града). Обаче и тук ние можем да направим паралел със себе си. Отхвърляйки всички случаи, предоставяни ни от Божия Промисъл, когато е възможно да проявим християнска добродетел, да покажем, че сме християни на дело, а не само на думи, ние по такъв начин се уподобяваме на лозарите от притчата. В края на краищата нашата душа е обзета от такова безразличие, че ние не искаме ни да мислим за Господа, ни да Му се молим, не искаме да Го „държим” в душата си.
Ние се стараем даже да забравим за Него, макар и да считаме себе си за вярващи, - защото споменът за Господа ни пречи да живеем свободно, пречи ни да се ползваме от земните блага. Дори да не извършваме такова тежко престъпление – богоубийство, което извършили древните иудеи, но в душата си се стараем да създадем такава нагласа, че да бъдем напълно спокойни и за да не ни мъчи съвестта. А за това ни е необходимо да забравим за Господа и ние забравяме за Него. Забравяме не случайно, а, може да се каже, специално правим всичко, за да не мислим за това, че сме Му задължени и как трябва да Му служим.
„И като го уловиха, изведоха вън от лозето и убиха. И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?” (Мат. 21:39-40). Господ Иисус Христос като Бог наказал иудеите: четиридесет години след Разпятието римските войски унищожили Йерусалим, разгромили Иудейската държава. Евреите били разпръснати по целия свят. Така Господ може и нас да накаже и ни наказва за нашето нерадение, за упоритото лукаво равнодушие. Наказва ни с това, че отнема благодатта от нас и в нашата душа се възцарява съвършена пустота.
„Отговарят Му: злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете” (Мат. 21:41). Тайнствата, които ни са дарувани от Православната Църква и които са, собствено, основа на лозето на нашата душа, се отнемат от нас, макар и не докрай, престават да действат. И Господ очаква вече от други хора да Му принесат достойни плодове. Докато човек живее, както казва преподобни Серафим Саровски, благодатта на Светото Кръщение даже без участието на неговата воля вика към Бога, казвайки: „Отче, прости му, не се прогневявай докрай на неговата неразкаяност.” По такъв начин тя зове Божията милост, та с всякакви способи, „по който начин Ти е угодно”, както е казано в молитвата, Господ да спаси този човек, понякога и чрез скърби.
„Иисус им казва: нима не сте никога чели в Писанията: „камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа и е дивно в очите ни”? (Мат. 21:42) Подобно на древните иудеи, ние пренебрегваме това, което е най-важно в живота – този крайъгълен камък, лежащ в основата на ъгъла, върху който стоят всички стени, държащи душевния дом на добродетелите. Ние пък правим основа на своя живот, всичко друго, но само не Христос. Трябва откровено да признаем, че в живота на повечето хора, даже, за съжаление, на православните, религията заема второстепенно място, съставлява само малка част от тяхното съзнание и умонастроение. Ние живеем в голяма част от живота със земни грижи, със земна, а не християнска любов към своите близки, с желание да се устроим не по-зле от другите, понякога със завист, със сребролюбие – ето върху какво ние действително съзиждаме своя душевен дом.
На това се основава целият ни живот. Честно да си признаем – кога мислим за Христос? Даже по време на утринната и вечерната молитва ние се отвличаме от суетни помисли, какво да кажем за останалото време от деня? Само при силни изкушения ние изведнъж си спомняме, че сме християни, осъзнавайки: тази постъпка не трябва да се извършва, да се премине тази граница е невъзможно. Но ако не се случи нищо особено, ние ще проживеем деня така, както и хората, съвършено чужди на Христос. Само вечерта, когато застанем за молитва, отново ще си спомним за своята вяра, и то механично, и да даде Бог да произнесем, макар и няколко, молитвени думи искрено и те да затрогнат нашето сърце, да предизвикат някакво умиление, покаяние. Нашето състояние е неправилно, ненормално, изобличава го и Спасителят. Всичко трябва да бъде построено върху християнството. Ние трябва на всичко да гледаме по християнски, по християнски да се обличаме, да лягаме да спим и ставаме, да ядем и да пием, да се обръщаме към хората, даже да дишаме. Аз вече не говоря за добродетели, за отношение към хората, за любов към Бога и ближния. Всичко трябва да правим по християнски – да живеем и да умираме. Убежденията и чувствата на истинския християнин пронизват целия му живот и всичко освещават.
Винаги и навсякъде, в малкото и в голямото ние трябва да мислим как да угодим на Христос. Най-простият начин за това е непрестанното споменаване на най-всесветото и най-сладко име на Господа Иисуса Христа, Божия Син. Постоянно молейки се, ние постоянно напомняме на себе си, че сме християни, че сме грешници, немощни и се нуждаем от Неговата помощ, и по такъв начин правим макар и слаб опит, някакво усилие да се приближим до това състояние, което може да се нарече свойствено за истинския християнин. Нужно е да поставим за глава на ъгъла вярата в Господа Иисуса Христа, а не нещо земно – семейното благополучие, личното щастие, плътските наслади. Разбира се, не е нужно да мислим, че ако механично, без внимание постоянно повтаряме Иисусовата молитва, то всичко в миг ще се измени. Иисусовата молитва не заменя добродетелите, а е средство за тяхното придобиване. Заповедта за непрестанната молитва – това е изначална заповед, която ни дава сила да изпълним и всичко останало.
Нежно е да принуждаваме себе си не само към молитва, но и към това - да живеем според Евангелието. За това е нужно по-често да четем Новия Завет, книгите на светите отци, които го тълкуват, а особено – да се учим да прилагаме в своя всекидневен живот нравственото учение на Църквата, заключено в Свещеното Писание и светоотеческото Предание. Не е нужно да мислим, че християнството непременно се проявява в нещо велико или се заключава в непрестанната молитва. Когато пътуваме в автобуса и ни блъскат, ние и на това сме длъжни да реагираме по християнски, а не като невярващи хора – с грубост, гняв; когато възниква неуредица в семейството, и тук е нужно да се държим по християнски. В автобуса ли сме, на вечеринка или на обяд у свои приятели, най-неподходящо, както би ни се струвало, място – навсякъде и във всичко за глава на ъгъла трябва да бъде поставен Христос. Във всички дреболии, които ние обикновено пренебрегваме, не ги забелязваме и затова безкрайно грешим, - във всичко ние трябва да бъдем християни. Във всекидневния и, както ни се струва, суетен живот ние трябва във всеки миг да поставяме за глава на ъгъла Господ Иисус Христос и Неговите заповеди и върху това да поставяме основите на своя живот. Иначе ние нямаме право да се наричаме християни.
Ние си представяме, че трябва да настъпи някакво голямо изпитание, в което да покажем себе си като християни. А ти се покажи като християнин в това време, когато в автобуса са те настъпили по крака или когато си отишъл у дома си, а обядът не е приготвен, тогава и в по-сериозна и отговорна ситуация Божията благодат ще ти помогне да проявиш християнските добродетели. Иначе, пренебрегвайки малките, ежедневни случаи и търсейки особени, ние показваме своето лицемерие, лукавство и това, че на практика ние не желаем да живеем по християнски. Може би, в нашия живот да няма никакви особени изпитания, и да даде Бог, да няма (само самонадеяният и горд човек желае скърби и изпитания, здравомислещият никога не ще ги търси). Така ще премине целият ни живот и ние така, и не ще видим случай, когато трябва да се държим по християнски. Струва ни се, че е нямало възможност да покажем, че сме вярващи хора. Всичко това изобличава нашето безразличие към Господа Иисуса Христа, изобличава това, че християнството в нашия живот и съзнание стои на последно място.
Да започнем с Иисусовата молитва, да започнем със самопринуждение към всичко, което изисква Църковният устав. Постепенно ще се научим да внимаваме над себе си и ще видим, че на всеки християнин, на най-обикновения човек, от сутрин до вечер е предоставено обширно поприще, за да принесе плодове на Господа и да покаже на хората, че той действително е християнин. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев