Мария Георгиевна Жукова е дъщеря на известния маршал Георги Константинович Жуков. Тя редовно идва в нашия манастир и веднъж с болка ми разказа, че баба й по майчина линия, Клавдия Евгениевна, която е на 89 години, не се е причастявала от детството си. Проблемът, обаче е в това, че от няколко години Клавдия Евгениевна страда от старческо умствено разстройство, поради което е неадекватна с околните. Дори и любимата си внучка вече не познава и виждайки я, пита: „Вие коя сте? А къде е моята внучка? Къде е Маша?” Мария Георгиевна плачела много, но лекарите казали, че това състояние е необратимо. Поради това, беше невъзможно да се разбере иска ли Клавдия Евгениевна да се изповяда и причасти и иска ли изобщо да вижда в стаята си свещеник.
Познатите свещеници, към които се обръщала Мария Георгиевна само вдигали рамене: никой не се решавал да причасти старица, която дори не може да каже дали вярва в Бога (през целия си съзнателен живот Клавдия Евгениевна е била член на комунистическата партия, атеист).
Ние с Мария Георгиевна дълго разсъждавахме над тази необичайна ситуация, но така и нищо не измислихме. В крайна сметка не можах да измисля нищо по-добро от това: - Знаете ли Маша, едно са нашите човешки разсъждения, а съвсем друго е ако отидем със Светите Христови Тайни при вашата баба. Може би Господ сам ще намери решението? Нямаше на какво повече да разчитаме.
Мария Георгиевна се съгласи.
Е, предложих, каквото предложих, но честно да си призная, самият аз слабо вярвах, че нещо ще се получи. А поради това, за мой срам, дълго отлагах посещението при болната. Спираха ме съвсем прости опасения – не е нормално за отидеш със Светото Причастие при човек, който няма и да разбере какво правиш там. Освен това, както винаги, се появяваха ту едни спешни дела, ту други...
Накрая Мария Георгиевна прояви истинска бащинска настойчивост. Засрамих се от малодушието си. В крайна сметка, в близките дни, решихме да направим две неща – да осветим маршалската квартира и да се опитаме да изповядаме и причастим бабата. Естествено важно условие беше тя сама да го поиска и да разбере правилно моята визита. Мария Георгиевна ме предупреди, че баба й може и да се разсърди. Освен това се оказа, че тя не понася хора, облечени в черно. Наложи се спешно да си ушия и бял подрасник. Накрая се запътихме към дома на маршал Жуков да причастяваме неговата тъща. Честно да си кажем – тази тъща беше специална: единствената в цялата човешка история, към която нейният зет е изразил публична благодарност на титулната страница на известната си книга със спомени (и какъв само зет! Георгий Константинович Жуков е бил особено взискателен към хората).
Трябва да призная, че влязох в стаята със страх – в бял подрасник, с висяща на гърдите дарохранителница, а там лежеше мъничка, съсухрена бабка, много чиста и приятна. Оглеждайки се предпазливо за Маша, аз се доближих до леглото на старицата и внимателно казах:
- Ъ-ъъъ... Здравейте, Клавдия Евгениевна!...
Бабата гледаше в тавана с празен, отсъстваш поглед. Тя бавно се обърна към мен. И погледът й стана съвсем различен.
- Батюшка! – възкликна тя – Най-накрая дойдохте! Колко дълго ви чаках!
Аз не разбирах нищо. Бяха ми казали, че старицата е с тежка старческа склероза (да наречем нещата с истинските им имена), че от няколко години е съвсем неадекватна... В пълно недоумение се обърнах към Мария Георгиевна.
Но ако аз бях удивен, то Маша и приятелката й, която тя беше поканила за водосвета на апартамента, бяха направо потресени! Мария Георгиевна се разплака и набегом излезе от стаята, а приятелката й, след като дойде на себе си, обясни, че нищо подобно в смисъл на разумна реч, те не са чували от Клавдия Евгениевна вече трета година! А междувременно, Клавдия Евгениевна продължи:
- Батюшка, защо ви нямаше толкова време?
- Моля, простете ми, Клавдия Евгениевна! – помолих за прошка от цялото си сърце – Наистина съм виновен! Но, ето все пак дойдох...
- Да, да! И ние с вас трябва да направим нещо много важно! – каза Клавдия Евгениевна и разтревожено добави: - Само че аз не помня – какво?
- Ние с вас тябва да се изповядаме и причастим.
- Точно така, това трябва да направим! Само че вие трябва да ми помогнете!
Оставиха ни сами. Аз приседнах на столчето до леглото и с моя помощ, Клавдия Евгениевна поволин час искрено и безстрашно се изповяда за целия си живот, започвайки от десетата си година, когато за последно е била на изповед. При това, тя демонстрира поразителна памет, на която просто да завидиш.
Когато Клавдия Евгениевна свърши, аз поканих Маша и приятелката й и пред тях тържествено прочетох над бабата разрешителна молитва. А тя, седейки в кревата, просто сияеше!
Накрая я причастих със Светите Христови Тайни. Удивително, но когато започнах да чета предхождащата причастието молитва: „Вярвам, Господи, и изповядвам...”, Клавдия Евгениевна изведнъж скръсти ръце пред гърдите си, както това се прави при причастие. Вероятно в паметта й са се върнали образи от далечното детско причастие.
След като приключихме с най-главното, ние дадохме на бабата просфорка, размекната със светена вода. Клавдия Евгениевна си легна спокойна и умиротворена, предъвквайки с удоволствие просфората с беззъбата си уста.
Междувременно, ние се заехме с освещаването на апартамента. Когато влязох със светената вода да осветя стаята на Клавдия Евгениевна, тя, виждайки ме, извади от устата си просфорката и приветливо ми кимна.
След освещаването, ние с Мария Георгиевна, нейния син Егор и приятелката й седнахме на масата за лека почерпка. Така мина около час и половина. Преди да си тръгна, аз влязох при Клавдвия Евгениевна за да се сбогувам. Старицата лежеше в леглото си, както и преди, но аз веднага забелязах, че нещо се е случило с лицето й. Лявата й половина беше като замръзнала - съвсем неподвижна. Веднага извиках Мария Георгиевна, която се втурна към баба си, питайки я какво й е, но Клавдия Евгениевна мълчеше. Разбрахме, че се е парализирала.
Така и се оказа. Покайните думи на изповедта й бяха последните, които Клавдия Евгениевна произнесе в своя живот. Скоро след това тя почина. По благословението на Светейшия Патриарх, ние я опяхме при нас, в Сретенския манатир. По поръчка на Министерство на отбраната, на погребението й имаше военни почести.
Превод: Десислава Шаркова