В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днешното евангелско четиво е посветено на проповедта на Спасителя за любовта. В настоящо време ние, навярно, се намираме в още по-лошо състояние, отколкото съвременниците на Господа: хората съвсем са забравили за това какво е любов, в какво се състои тя. Ние сме престанали да разбираме как е възможно с чисти, искрени сърца да обичаме ближния и затова Спасителят ни дава такова мерило, от което може да се възползва всеки, даже човек с каменно сърце. Той казва: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях” (Лука 6:31).
Разбира се, никой не желае зло за себе си, а ако човек е християнин, той не желае за себе си нещо душевредно. Този принцип може да приложи не всеки човек, а само този, който има някакво понятие за нравствеността, за смисъла на живота, за истината. Тези думи, безусловно, се отнасят до вярващите хора, защото ако ги приложи човек, който се наслаждава на греховете и вижда в тях смисъла на живота, той, желаейки на ближния същото, както и на себе си, ще му принесе вреда.
„Постъпвайте с другите така, като искате, те да постъпват с вас”. Постъпвайте не така, както хората постъпват с вас, а така, както вие искате, те да постъпват с вас. Ние, хора грешни, в основното се придържаме към друг принцип: постъпваме с другите така, както те самите постъпват с нас, т. е. ако хората се отнасят към нас лошо, и ние им отговаряме със същото, ако се отнасят добре, и ние им отговаряме с добро. При това и към този принцип (да отговарят на злото със зло, а на доброто – с добро) се придържат не всички, а само тези хора, които считат за добри. Има и такива хора (и те са твърде много), които нямат даже чувство за благодарност и на доброто отговарят със зло.
И така, ние виждаме, че този сякаш универсален нравствен принцип в определено отношение е много ограничен: първо, от нашата греховност; второ, от това, че мнозина от нас не разбират какво те, собствено, искат. Ако ние бихме искали за самите себе си доброто, т. е. спасение на душата, вечен живот, благодат, мир, смирение, покаяние, бихме желали същото и на ближните. Но ние (даже вярващите!) желаем само придобиване на земни блага, почти забравяме за вечността и най-искрено се молим не тогава, когато трябва да се борим с греха, когато става дума за спасението на душата, а когато работата се отнася до нашите земни скърби: болести, някакви други неприятности. По такъв начин, привидно имайки принцип, който можем да приложим към себе и към другия човек при всякакви обстоятелства, ние не умеем и не можем да го приложим. Ние не просто не знаем какво искаме, но даже, собствено, не знаем какво трябва да искаме и често желаем да придобием това, което за нас е пагубно и вредно.
За да се научим на любов, за да желаем на хората това, което бихме искали за себе си, нужно е преди всичко да се научим да желаем доброто за самите себе си. Ако макар и теоретически приели християнските принципи, въоръжили се с тях, бихме могли да заставим себе си да постъпваме с ближните при най-неудобните обстоятелства така, както ни заповядва Спасителят. Дори в нашето вкаменено сърце да няма никакви чувства и ние напълно да сме безразлични към ближния, да не ни трогват неговите беди, грижи, душевни или телесни скърби, ние имаме мерило: както искаме хората да постъпват по отношение на нас, така и ние трябва да постъпваме с тях. Пазейки в ума си този принцип, ние можем да заставим себе си „да измерваме” отношението към ближния със самите себе си. Ето мерилото, което ни предлага Господ.
Всеки човек обича себе си, всеки човек желае към него да се отнасят снизходително, по-добре, да му прощават греховете и грешките. Когато ние изясняваме отношенията си с ближните: с приятели ли, с нашите семейни ли, винаги намираме за себе си оправдание, снизходителни сме към себе си, а ето, другите хора съдим строго. Обаче така, както сме снизходителни към себе си, така трябва да сме снизходителни и към ближните. Дори, още веднъж казвам, в нашето сърце да няма никакви чувства, но с ума трябва да отмерим: аз прощавам на себе си тази ругатня, защо пък не я прощавам на своята жена? Аз прощавам на себе си ето тези хапливи думи и обиди, които нанесох на своите приятели, защо пък не прощавам хапливите думи, казани по мой адрес? Аз намерих оправдание за това, че не мога навреме да изпратя дълга, защо пък не мога да намеря оправдание за моя длъжник?
Ето мерилото: както искаме да се отнасят с нас, така ще се отнасяме към другите хора. А нали ние, разбира се, обичаме себе си, снизхождаме към себе си и някак си напълно естествено, даже без всякакво разглеждане винаги предпочитаме себе си пред ближния.
Истинската пък християнска любов действа по такъв принцип: снизхожда към ближния и го предпочита пред себе си, по крайна мяра, го поставя наравно със себе си, защото счита ближния за по-добър от себе си, счита го за по-достоен за всяко благо.
Ако погледнем критично на своите дела, на начина на мислене, чувства, ще видим, че ние въздигаме себе си над всички хора. Изглежда, обикновеният човек, да допуснем, работи в завод, води най-посредствен начин на живот, обаче той предпочита себе си пред много и много велики и знаменити хора, от които зависят даже съдбите на народите. Той мисли за себе си повече, отколкото за тях, не го вълнува какво става с другите хора, това не го засяга. Така по незабележим начин гордостта живее във всеки човек. Ние поставяме себе си по-високо от всеки човек, желаем блага само за себе си, в най-добрия случай – още за своите семейни, т. е. за най-близките ни хора. Но и тук да обърнем внимание на такъв феномен: ние често показваме пренебрежение към тези хора, които ни заобикалят, даже към най-близките.
Например, идва мъка в семейството – смърт на близък човек. Ние скърбим, плачем, но продължаваме да изпълняваме своите задължения, да се наслаждаваме на живота и постепенно забравяме за тази мъка, не разбирайки, че някога и на нас ще се наложи да преживеем тази страшна скръб, прехода от временния живот във вечния. Значи, и в този случай ние обичаме себе си повече от другия човек, поставяме себе си по-високо от ближния, даже ако той е тежко болен или го е застигнала смъртта. Ето колко дълбоко са влезли гордостта, презрението към ближния в сърцето на всеки от нас: това е станало наша същност. И работата не в това, че едни хора са по-добре, а други по-зле, а в това, че всеки от нас е вроден, сякаш природен егоист – човек, който живее само за себе си. Затова нашият Господ Иисус Христос ни предлага на нас, безнравствените и още от рождение сякаш осакатени, този принцип на любовта: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях”. Ако следваме тези прости думи, изпълнени с необикновена мъдрост, постепенно ще развиваме в себе си чувство на любов и ще можем да достигнем до такава безгранична любов, че ще бъдем готови заради ближния да пожертваме живота си, както това правили великите Божии угодници.
Ветхозаветната заповед казвала: „Обичай ближния си като себе си” (Лев. 19:18). Новозаветната пък заповед се свежда към следното: възлюби ближния повече, отколкото самия себе си. Но Спасителят не изисква това от всички, защото това е най-висше съвършенство. А ето да обичаш ближния като себе си, т. е. да поставиш като мерило за любовта към ближния любовта към себе си е задължение на всеки християнин. В този случай ние изпълняваме само ветхозаветното правило и нищо не ще ни послужи като извинение, ако го пренебрегнем.
„Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях”. На всяко място: в обществения транспорт ли, на улицата, сред случайни минувачи, на работа ли, у дома ли, в общение с приятели, въобще при общение с всеки човек – винаги трябва да помним тези думи. Както искаме ние да постъпват с нас (не така, както с нас постъпват, а както ние бихме искали), така и ние да постъпваме с хората. Придържайки се към този принцип, ние ще можем да обичаме и тези, които ни ненавиждат. „Ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото” (Лука 6:32-33). За нас ще бъде леко да изпълним и следващите заповеди на Спасителя, ние ще можем да правим добро на тези, които не правят нищо добро за нас, защото ще се отнасяме с тях така, както искаме те да се отнасят с нас.
„И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото.
Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към Злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден” (Лука 6:34-36).
Ето в какво се състои богоуподобяването – в любов към ближния. Даже подвижници, уединили се в най-дълбоката пустиня, се придържали към този принцип. Преподобни Антоний Велики, който се счита за учител на отшелниците и основател на отшелническия живот, казвал, че ближният – това е нашият живот и смърт. Може и в пустинята да ненавиждаш ближния или да го обичаш. Не мислете, че ако вие се отдалечите от хората, които ви изкушават, раздразняват, то по такъв начин ще ви бъде по-леко да изпълните заповедта за любовта. Съвсем не по-леко! Напротив, гневът, презрението към ближните още повече ще се укрепят във вас. Намирайки се в обществото на хората, общувайки с тях, ние, така да се каже, „се изкушаваме”, т. е. в нас се показват страстите и ние започваме да се борим с тях. При желание, макар и с труд, ние можем да излезем победители. Ако пък ще избягваме общения с хора, за да се избавим от съблазънта, това е порочен път. От това страстта в нас само ще се укрепи и при първия удобен случай ще започне да действа със съкрушителна сила, така че ние ще паднем в страшно падение.
Затова нека не обясняваме своето безразлично или раздразнително и немилосърдно отношение към ближните с това, че нашите ближни са лоши и че нямаме възможност да придобием любов. Навсякъде православният християнин може и е задължен да изпълнява заповедите. Спасителят не само говори за това, че е нужно да живеем според евангелските заповеди, но и посочва средства за тяхното изпълнение. Ако идеалът за милосърдие за всеки християнин е милосърдието на Небесния Бог Отец, то средството за достигане на този идеал е тази заповед, която аз се опитах да изтълкувам в проповедта: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях”.
Нека се придържаме към такова правило и тогава в тези малко думи ще ни се открие пътя в Царството небесно, пътя към съвършенство, тогава ще разберем как да заобичаме ближния. Неотклонно следвайки този принцип, ние сами ще се удивим от ставащото в нас изменение и неочаквано ще открием, че нашето сърце е оживяло, престанало е да бъде каменно, започнали сме да съчувстваме на хората и вече не ни е нужно да ни обясняват, разказват и нещо да ни убеждават, защото ние сами състрадаваме на човека и търсим как да му помогнем. Тогава не ще бягаме от хората, а ще се стремим насреща им (не физически, разбира се, не с тяло, а с душа, със сърце). А всичко започва с този прост принцип: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях”. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев