В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес, братя и сестри, ние чухме от Евангелието за небивало чудо, за възкресение на човек. Нашият Господ Иисус Христос се приближавал към град Наин. Тук, при вратите на града, го срещнала погребална процесия. Носят за погребение умрелия единствен син на бедна Наинска вдовица. Стонът и риданията на вдовицата от една страна, а от друга безграничното Божие милосърдие вършат своето дело. Господ отива към одъра на умрелия и казва: „Момко, тебе думам стани!” (Лк.7:14). "Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори”(Лк.7:15). Сложно е да си представим с какви думи се молила бедната Наинска вдовица на Бога, но това, че нейната молитва била пламенна и била чута, е очевидно.
Случват се и в нашия живот моменти, когато нашите молитви стават подобни на молитвите на тази бедна Наинска вдовица. Настигне ли ни мъка, не дай Боже, да заболеем самите ние, или някой от близките ни, и ето ние, вече в отчаяние, се втурваме в храма, за да възнесем нашата гореща молитва към Бога, да принесем жертва (да запалим свещичка). В такива случаи ние сме готови на много. Случва се и да пообещаем на Бога нещо, за което Господ трябва да ни избави от скърби. Даваме обет.
Бог промишлява за човека, понякога, със средствата на чудото, недостъпни за човешкото разбиране. Как пък човек изпада в подобни беди? Какво трябва да направи човек, за да получи от Бога просимото – да се избави от беди?
Скърбите, болестите, най-ужасяващите неприятности, които ни хвърлят в най- дълбоко отчаяние, не са Божие наказание за нашите грехове, това, са по-скоро, резултат от нашия неправилен живот, от този лъжлив път, който ние следваме, отдалечавайки се от Бога. С Бога е добре! Да си припомним думите на апостола на Тавор: „Господи, добре е да бъдем тука” (Мат. 17:4). Малък отблясък от райското блаженство, само малка част от тази благодат, която очаква праведниците в Царството Небесно, и учениците Христови са готови да забравят за всичко, за да пребивават в това състояние вечно. Ето това е щастието - постоянно да бъдеш с Бога. От другата страна е човекът, който е далеч от Бога. Такъв човек не желае да изпълнява Божиите заповеди, прекрачва всички нравствени закони и върви постепенно към неминуем трагичен край. В тази последна точка, в това отдалечаване от Бога, не остава място в душата на такъв човек за Божествената благодат. Там всичко е преизпълнено с грях и порок. Душата е замряла и неминуемо настъпва смъртта на тялото. Ето празнотата и нищожната значимост на живота без Бога.
Навреме да разберем тази духовна закономерност, да се спрем и да се обърнем да последваме Бога е нашата най-първа задача. Често в това ни помага Божественият промисъл. Случва се и чрез скърби. Тогава се молим. Обещаваме на Бога да изправим своя живот. Даваме обети и Бог помага. Помага, ако види нашата решителна нагласа, Той вижда още незавършеното изпълнение на обещаното.
За задължителността на изпълнението на обета към Бога нееднократно говори Свещеното Писание: „Ако дадеш оброк на Господа, твоя Бог, незабавно го изпълни, защото Господ Бог твой, ще го изиска от тебе, и върху тебе ще легне грях” (Втор. 23:21).
Бог и с големи скърби спасява човека. А понякога прави немощния човек източник на велика сила – на Божията благодат. В житието на великия оптински старец преподобни Амвросий четем: „В последния клас на Семинарията му се наложило да претърпи опасна болест и той дал обет да се постриже за монах, ако оздравее. След оздравяването той няколко години отлагал неговото изпълнение. Обаче съвестта не му давала покой. И колкото повече време минавало, толкова по-мъчителни ставали укорите на съвестта. Накрая, през есента на 1839 година, той отишъл в Оптина пустиня. Приел постриг и бил наречен Амвросий, след това бил ръкоположен за йеродякон и, по-късно, за йеромонах. Скоро след своето ръкоположение той заболял. Болестта била дотолкова тежка и продължителна, че завинаги подронила здравето на отец Амвросий и почти го приковала на легло. Вследствие на своето болестно състояние той до самата си кончина не могъл да отслужва литургия и да участва в дългите манастирски богослужения”. Ето такъв бил Божият промисъл за великия руски старец. Застигналата о. Амвросий тежка болест имала за него, несъмнено, промислително значение. Тя укротила неговия жив характер, предпазила го, може би, от развитието в него на самомнение и го заставила да навлезе по-дълбоко в себе си, по-добре да разбере и самия себе си, и човешката природа. Той скоро придобил славата на опитен наставник и ръководител, а, по Божията благодат, неговата проницателност преминала в прозорливост. В течение на повече от тридесет години, ден след ден, старецът Амвросий извършвал подвига на духовничеството. На неговия мраморен надгробен паметник са гравирани думите на апостол Павел: „За немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1 Кор. 9:22). Тези думи точно изразяват смисъла на неговия житейски подвиг.
Братя и сестри, понякога Господ ни дава в този живот втори шанс, а на някого и трети и четвърти, но очаква от нас да Го следваме. Нека помним, че даже в немощите човек може да е в добро душевно разположение, ако живее с Бога. Нека търсим Бога, нека Го следваме и придобили Божията благодат, да се сподобим и със спасение. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев