Днес се чете Евангелието от Лука притчата за сеяча „Едни зърна паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и, като поникнаха, изсъхнаха, други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните и ги заглушиха. А други паднаха на добра земя и, като изникнаха, дадоха плод стократен”. Ние с вас добре знаем тази притча, братя и сестри. Тук ние можем да зададем такъв въпрос: а, собствено, в какво е отговорността, в какво е вината на човека, ако словото Божие не дава в него ръст, не дава в него плод?
Може би, такава е природата, може би, всеки от нас по рождение, по природа има една или друга нагласа на душата, както има крайпътна почва, както има камениста почва, както има бурени и ние за това не трябва да отговаряме защо не даваме никакъв духовен плод? Навярно, отговор на този въпрос може да се намери в този вариант на притчата за сеяча, който ние намираме не в Евангелието от Лука, чуто днес от нас, а в Евангелието от Матея.
Там се казва, че това семе, което паднало на добра почва, принесло плод „стократно, шестдесет и тридесет”. В това е отговорът на нашия въпрос. Единственият нормален вариант – това е този случай, когато семето дава плод, то може да дава различен плод, защото ние действително всички сме много различни по природа. От Бога ни е дадено различно, защото ние имаме различно призвание, и в различна степен трябва да изпълним това, което ни е предназначено да изпълним. Но, така или иначе, даже хората с най-малки дарования имат тези дарования и могат да принесат плод. Значи, получава се, че ако ние не принасяме плод, причината не е в някакво наше вродено лошо устроение, не е в това, че ние по природа сме лишени от каквато и да е духовна възприемчивост; причината е в това, че ние сами извращаваме своята природа, така неправилно направляваме своята воля, че ние се оказваме тази крайпътна почва, или камениста, или с тръни.
Днешната притча – това не е притча за различните човешки характери. Това е притча, която ни изобличава в нашата зла воля, в нашата леност, в нашето нерадение, в нашето лекомислие, в това, че си позволяваме да се разпиляваме от стихиите на този свят, някакси се разтваряме в този свят и нищо не остава в нас цялостно. В такова състояние - разслаблено, разпиляно ние, разбира се, губим всяка способност да служим на Бога и да принасяме духовен плод.
Да се замислим над това и нека този съд, който Господ днес в Евангелието изрича над нас, да ни бъде не за осъждане, а да вдъхне душа на нашия провалящ се, угасващ духовен живот. Господ да пази всички нас! Амин!
Превод: прот. Йоан Карамихалева