Притчата за богаташа и Лазар ни дава пример за крайно неразумно използване на материалните блага и открехва завесата над някои тайни за задгробната участ на човека. Тази притча ние срещаме в Евангелието от Лука.
От пръв прочит на тази притча не е съвсем ясно за какво богаташът е попаднал в ада. Защото бил богат в живота? Ние знаем от Евангелието, че богатството, макар да е съблазнително и далеч не винаги полезно за духовния живот, но все пак не всички богати били осъдени. Богатият събирач на данъци Закхей, въпреки своето богатство, бил спасен с цялото си семейство (Лк. 19:1-19). Ние помним за богатството на Йосиф Ариматейски, ученика Христов, в чиято гробница бил погребан Спасителя (Мат. 27:57-60). Един от „началниците” и водачите на Израилския народ фарисеят Никодим също едва ли e бил беден човек. Нали той донесъл сто литра скъпи ароматични масла за помазване тялото на Иисус Христос (Ин. 19:39). Ние помним, че един млад богат юноша не бил осъден от Христос за своето богатство, което, изглежда, не му пречело да си остане вярващ, благочестив човек, от младост да пази всички Божии заповеди, а узнал за Христос, да отиде и да Му се поклони като на Учител. Христос съвсем не осъдил житейския път на богатия юноша, но му посочил път по-съвършен.
Христос никога не е казвал, че богатите няма да влязат в Царството Божие, но че не ще влязат в него хора, надяващи се на богатството, хора, които мислят, че не Бог, а богатството ще ги спаси (Мк. 10:24), хора, които от богатството правят кумир и идол.
От Библията ние знаем примери за праведници, които били много богати хора: праведният Йосиф - синът на Израил - владеел в Египет огромните съкровища на фараона, обличал се по царски (Бит. 4:40-45) и бил втори човек в държавата. Праведният Иов - непорочен и богобоязлив - бил много богат
В историята на християнската Църква били канонизирани много царе и крале, владеещи като собственост всички богатства на техните страни, и това не попречило на някои от тях да станат светии. В Русия и Америка имало и има милионери, вършещи много добрини и раздаващи своите огромни богатства за благотворителност.
Но все пак за какво попаднал в ада богаташът от разглежданата от нас притча? В Евангелието не се говори за това, че той бил зъл, жесток, развратен, безбожен и нечестив. Казано е само, че той бил богат и много добре се обличал. Както и ветхозаветният богаташ Йосиф, придворен на фараона, той се обличал в тънката скъпоценна одежда висон (Бит. 40: 42). В притчата се казва, че богаташът „всеки ден пируваше бляскаво”, устройвайки тържествени обеди. Въобще в своя живот той получил всичко добро, което можело да се получи. Но нима е достатъчно за човека да бъде богат, за да бъде осъден на вечни адски мъки? Това също не е достатъчно, както не е достатъчно да бъдеш беден или бродяга, за да попаднеш в Царството Небесно заради своята нищета, заради своето незавидно социално положение.
Не познаваме ли ние бедни, които са били зли, жестоки, ненавиждащи всички и всичко, лентяи, не желаещи да работят и се трудят? Нима само заради тяхната бедност те ще бъдат наградени, въпреки греховете им, а богатите ще бъдат наказани само заради своето богатство? Не! Не бива въз основа на притчата за богатия и Лазар да се строи материалистическа теория за равновесието в света, в духа на социалната уравниловка и справедливост.
По проблема за богатството евангелист Марк ни разкрива в какво е същността му и казва, че мнозина богати се осъждат не заради богатството, а заради своето уповаване на него: „Колко мъчно богатите ще влязат в царството Божие!” (Мк. 10:23). Опасна е за човека прекомерната ситост, преситеност, самодоволство. И именно това, а не нещо друго и външно, е лошо. Лоши са не парите сами по себе, а отношението към тях. Лошо е да бъдеш ограничен, самодоволен и успокоен. И, обратното, добре е да бъдеш винаги недоволен от себе си, винаги гладен и жаден за Правда.
Добре да бъдеш винаги нищ духом и да просиш непрестанно подаяние от Христос. Всяко пресищане приспива човека, прави го успокоен, безтревожен, самомнителен глезльо, мислещ за себе си, че повече нищо не му е нужно, че има всичко и не само нищо, но никой не му е нужен - ни човек, ни Бог. Именно такова самодоволно, безметежно и сито състояние е опасно за човека, за неговото обръщане към Христос – бил той богат или беден. Ние никога не трябва да сме спокойни, а винаги трябва да търсим и питаме, винаги да жадуваме, винаги да осъзнаваме себе си като нищи, несамостоятелни, но зависещи от Бога.
Вината на богаташа се състояла в това, че той живял само за плътта, без мяра се наслаждавал на земните блага и напълно заглушил в себе си всяка проява на духовен живот. Именно с това той и приготвил за себе си горчивата участ. Апостол Павел казва: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива (по-гръцки „пренебрегнат не бива”). Каквото посее човек, това и ще пожъне: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот”. (Гал. 6:7,8).
Всеки човек сам си приготвя своята задробна участ. Ако той ще пребивава в Божията воля, т. е. ще върши Неговите заповеди, повеляващи любов към Бога и към ближния, ще се кае, когато в нещо престъпи тези заповеди, ако ще храни душата си с църковните тайнства, ако ще пребивава в молитвено общение с Господа, то за такъв може да се каже, че той „сее в духа”. Такъв човек още в този живот започва общение с духовния свят, става сякаш негов гражданин. След смъртта такъв човек встъпва в по-добрия свят и се наслаждава на неговите блага, тъй като във временния си живот е успял да придобие в себе си способността да им се наслаждава.
Истинската вяра започва с покаяние - само с покаяние, т. е. с осъзнаване на своята недостатъчност, на своята духовна бедност и греховност. „Покайте се, защото се приближи Царството Божие”, - говори и Предтечата, и Христос (Мат. 3:2; 4:17). Царството Божие не само започва, но и продължава и се поддържа само с покаяние, с осъзнаване на своята ограниченост, греховност и духовна нищета. Постоянната молитва на християнина се заключава в кратките думи: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния!” Без тази молитва християнинът не може да живее и духовно умира. Съзнанието за своята греховност, бедност и безпомощност прави християнина достоен ученик на Спасителя, достоен член на Църквата Христова, въпреки грешната природа, в която той е роден.
Бедният Лазар получил небесна награда, разбира се, не заради материалната нищета, а заради съзнаването на своята духовна нищета, за това, че в този смисъл той слушал, очевидно, Мойсея и пророците (Лк. 16: 29). А богаташът от притчата бил наказан за това, че нямал тази духовна нищета, че бил не само физически, но и духовно сит, и се надявал на своето богатство - не усещал потребност от Божията помощ.
Ако човек само ще преминава от едно увеселение към друго, от една плътска наслада към друга, както това правел богаташът, който „пирувал бляскаво”, той ще направи душата си неспособна за никакво духовно усещане. И това даже в този случай, ако той не извърши големи грехове. Това е видно от примера на богаташа. Той дотолкова бил закоравял душевно, че не оказал никакво състрадание на Лазар, който лежал при неговата врата и когото той постоянно виждал. Душата на богаташа станала неспособна за любов към ближния.
Какво може такъв човек да очаква в задгробния свят? Той е неспособен за общение с Бога. Бог е любов и да се общува с Него може само посредством любовта, - богаташът няма такава любов. Да общува с духовете на праведниците той също е неспособен, тъй като няма с тях нищо общо. Между него и праведниците, - четем ние в притчата, - зее голяма пропаст. Богаташът не може да се наслаждава на благата на Небесното Царство, тъй като душата му е неспособна за духовни усещания. Такъв по неволя ще пребивава в отлъчване от Бога и от света на праведниците, - ще пребивава във външната тъмнина. Страстите, които богаташът успял да натрупа приживе, ще го изгарят с вечен огън. Съвестта чиито, заповеди той постоянно престъпвал, ще стане за него незаспиващ червей, който ще го гризе. Виновен за това е той самият. Бог постоянно го предупреждавал. Но той не разбрал тези предупреждения. Той сам се хвърлил в адската бездна.
От притчата за богатия и Лазар обикновено правят извода, че мъчението на грешниците ще бъде безкрайно. Самото мъчение се изобразява във вид на парещ огън, но не изгарящ. Но огънят, димът и всякакви други ужаси са извратени представи за адските мъки. На практика, съгласно учението на светите отци на Църквата, същността на адските мъки се заключава не във физически страдания, а в отдалечеността от Бога и в отсъствието на духовно умиление. Умилението е възможно само при условието за пълно и искрено разкаяние. Защото мъчението би било безкрайно, ако покаянието би било невъзможно.
Нека се молим в съзнанието си докрай да обеднеем и да станем нищи духом (смирени), като Лазар и непрестанно да просим подаяние от Христос, Който, по думите на апостол Павел: „бидейки богат, осиромаша заради нас, та да се обогатим ние чрез Неговата сиромашия” (2 Кор. 8: 9).
Превод със съкращения: протойерей Йоан Карамихалев