„Един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв” (Лк. 10:30-37)
Страшна, но толкова реална история, която може да се случи с всеки от нас!.. Едва ли той бил богат човек и имало какво да се вземе от него… Може би само дрехата му… На разбойниците е нужно не само да се обогатят, но и да се погаврят над човека, над неговата личност. И да го набият не само физически, но и да го смачкат нравствено, да го унизят, да го поставят на колене!
И ето той лежи в крайпътната прах, обезобразен, набит, със засъхнала кръв на устните, с множество синини и ожулвания по тялото. Но и душата му страшно страда, от нея също тече кръв, тя също е в струпеи и язви. Човекът очаква помощ! Откъде ще дойде тя и ще дойде ли тя въобще?
Колко често се случва това в нашия живот: човек е смачкан, оплюван, обезобразен; той е в безизходно положение; отнели са му всичко – свободата му, човешкото му достойнство, възможността за избор.
…В него остава само едно в тази страшна несвършваща нощ от земния живот: малка искра Надежда! Надежда на нечия помощ, на нечия още не изгоряла съвест, на нечие жалостиво сърце.
И изведнъж на унилия мъглив хоризонт на живота се появява малка точица. И тази точка расте, превръща се в силует на човек. Заедно с това расте и надеждата за помощ…
„Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина”. Как? Свещеникът отминал? „А къде са огнените мъки на съвестта?” – пита преп. Иустин Сръбски. Какви огнени мъки? Каква ти съвест? Свещеникът бърза към храма, на среща с Бога. А тук на пътя някаква кална кървава буца на чуждото нещастие!
И левитът също „приближи се, погледна и… отмина”. Да, настина трябва да се помогне, но няма време, пък и каква разправия: кръв, стон, ужас… Може би някой, който идва отзад – нека той да помогне на нещастника.
Обикновена житейска ситуация, добре известна на всички ни. Човек – с неговата мъка, с неговата беда, с неговата немощ, с неговите страдания, неговия вик… и ние, нашият частен живот, нашите грижи… и нашето желание да отбегнем това, да отминем по-бързо!
Човек жив се е погребал в гробницата на своя егоизъм. Той така и е останал силует за изпадналия в беда. Не жив човек, а силует – красив, богато облечен, нахранен…, но все пак силует, който отминава…
И все пак много не ми се иска да се нахвърляме с камъните на гнева върху тези хора, защото в тях всеки от нас много лесно ще съгледа себе си, своя живот, своето сърце, своите постъпки… И ще стане страшно! И ще стане срамно!
А самарянинът е обикновен. Той не разсъждава – той върши. От гледна точка на правоверния иудеин самарянинът – това е пълен еретик, заблуден, просто свършен човек. Между евреите и самаряните имало толкова страшна вражда, че иудеите не можели да приемат чаша вода от ръката на самарянин, не можели да влизат в неговото жилище, даже не можели да разговарят с него. Самарянинът – това е много „далечен” човек за иудеина. Но какво става? Едноплеменниците отминават, а този жалък еретик превързва раните на нещастника, качва го на своя осел и го отвежда в странноприемницата!
„Кой от тези трима, – пита Христос законника, – мислиш, че е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?” Законникът се замислил и казал: „Този, който му е оказал милост”. Бидейки напълно чужд, „далечен”, самарянинът се оказал в този момент най-близък на изпадналия в беда… „Иди – казва му Господ – и ти прави същото!”
И тези думи Господ ги казва на всеки от нас! Днес, в наше време твърде много хора са се оказали „попаднали в ръцете на разбойници”. От страшната дяволска пропаганда на насилието, разврата, лъжата, престъпността, равнодушието, гордостта – душите на много наши съотечественици са се оказали ограбени, окрадени, опустошени…
Колко хора виждаме наоколо напълно сломени от злото в този свят, лежащи на кръстопътищата на живота! Дяволът похищава от човешките сърца стремежа към доброто, към красотата, Истината и облича душата, както казва преп. Макарий Велики, „в страшната мантия на тъмнината”. Човешката душа, попаднала в ръцете на дявола, кръвотече от гнездящите се в нея пороци... Душата, ако тя не живее с вяра, с духовна радост, с молитва, с жажда за Небето, за Вечността, за Христа, а живее с богатството, със славата, със земята, с плътта – нима такава душа не е осакатена, не е ограбена от дявола?
Попитали стареца Паисий: „Защо нашият живот е станал такъв страшен, унил, безблагодатен, нерадостен?” И старецът отговорил: „Защото ние поставяме Бога в нашия живот накрая”.
И често хората, които ние срещаме на нашия житейски път – това са объркани хора, измамени от света, прилепили се към земята, попаднали в ръцете на греха, сквернотата, отчаянието, пустотата, хулата, безбожието, цинизма… Тези хора ние срещаме всеки ден: на стълбищната площадка, на работното място и, накрая, нашите роднини, в нашето собствено семейство… И именно на тях, понякога, им е нужно нашето неголямо участие, съчувствие, дума на подкрепа: това именно е този елей, с който ние можем да им помогнем.
„Нашият век – това е век на снизходителността”. На нашия духовен път към Бога винаги се намира човек, наш ближен, и не ще ни се удаде да го заобиколим, да го отминем!
Един персонаж на Достоевски казва: „Колкото повече аз обичам човечеството въобще (като цяло), толкова по-силно ненавиждам конкретния човек, който се намира до мен”. И ние, всеки от нас, от своя житейски опит знаем: колко трудно е понякога да прекрачим през собствения си егоизъм, през оголените нерви на своите страсти, през своето равнодушие, през своя удобен и мек сърдечен комфорт.
Едно е: духовните книги, които четем, благочестивите разговори и т .н., и друго е:конкретният ежедневен живот – с неговите остри ъгли, с неговата кал, с неговите изкушения, с неговата, понякога много горчива, сурова правда. Колко образно и точно говори преп. Амвросий, че „теорията – това е весела, светска дама, която е така бляскава и красноречива, но, уви, така лекомислена! А опитът – това е тромава мечка, която всичко чупи и унищожава по своя път”.
Стълкновението със света оставя страшни белези в душата на човека, особено на още невярващия, незащитения от благодатта на църковните тайнства. Той винаги с лекота става жертва на дявола. Но духовният закон е такъв: ако ние отминаваме в нашия живот човека, на когото можем да помогнем със съвет, с малко участие, с усмивка, просто със съчувствие, просто с неравнодушие – сами ще станем жертва. Жертва на своето „аз”, на своята себичност, на своя егоизъм.
…Но, навярно, наивно, грешно и опростено би било да причисляваме себе си лично или само към равнодушните, безучастните, отминаващите или към милостивите, готовите да се притекат на помощ.
А може би ние сме разбойниците от тази притча!? Ако ние се гневим, нагрубяваме, проклинаме, ненавиждаме, осъждаме – то ние нанасяме с това тежки рани на човека. Значи ние сме разбойниците!
Елеят на милостта – това е добрият поглед, сърдечната топлота, чашата хладна вода, духовният съвет, вниманието, молитвата един за друг… Това е много малко, обикновено, нетрудно…, но на нас и това не ни достига!
…Прашният, зноен, каменист път – това е нашият многотруден живот. И евангелската притча за милосърдния самарянин – това е моделът на почти всички човешки отношения.
В живота винаги има разбойници – хора, които жадуват да поиздевателстват, да унизят, да понасилничат, да нанесат рани, да подчинят другия на себе си, да нанесат рани физически, а най-важното – душевни. И най-главният разбойник – това е сам дяволът.
Винаги има такива, които са попаднали и попадат в ръцете на разбойници, има отминаващи и такива, които оказват милост по силите си. И тази евангелска притча ни заставя да зададем на своето сърце съкровения прям въпрос: „А кой от тях съм аз, самият?”
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев