Да събираш за себе си богатство на земята, да посветиш на това своя живот, своите сили, таланти и способности - е голяма глупост. „Понеже нищо не сме донесли на света, - казва св. ап. Павел, - явно е, че не можем и нищо да изнесем. Като имаме храна и облекло, нека с това бъдем доволни”. И действително, на всички ни е известно, че хората, както голи са дошли в този свят, така голи и ще излязат от него, когато когото Бог повика. А всичко, което те са натрупали тук - дом, коли, вили, банкови сметки, сейфове с пари, скъпоценности - всичко това по никакъв начин те не ще смогнат да вземат със себе си. И ако това е така, ако богатството не идва с нас във вечността, то, разбира се, да посветиш своя живот на неговото събиране е голяма глупост, затова и напълно справедливо евангелският богаташ е наречен безумен.
Уви, много такива безумци и глупци може да видим в нашия свят. Главната цел в живота за тези хора е натрупването и преумножаването на богатството, и това би било още половин беда, но най-лошото се заключава в това, че своето богатство те често използват само за самите себе си, не желаейки да похарчат даже и малка част от него за Божии дела, за дела на милосърдие и помощ за хората.
Бог иска всички да спаси от ада и да приведе в Своето блажено Царство. И за спасението на всеки човек Той избира особен начин, особен план. Божиите пътища са бездна, у Него има хиляди пътища, по които Той води човека към спасение. На един Той изпраща някакви скръбни обстоятелства, та с горчивината на скръбта човек да се очисти и по такъв начин да се спаси. На друг дава болест, та чрез нея, като юзда, да го удържи от греховно падение, ако види, че съществува такава опасност. А на трети Господ изпраща богатство, та, ползвайки го по волята Божия, човек да придобие за себе си вечен живот.
Оттук е видно, че богатството е Божие благословение, което спасява своя притежател, ако той го употребява правилно, т. е. не само за себе си, но и за другите, нуждаещи се от помощ. Ако пък човек, подобно на евангелския богаташ, ще се ползва от него само за себе си и не пожелае даже малка част да отдели за дела на милосърдие, то това благословение става проклятие, и онова, което би послужило за спасение, става причина за гибел. Защо това е така? Защото човек е разрушил Божествения план за своето спасение, не е изпълнил това, което му било предназначено, не е дал да се осъществи благия Божи Промисъл, не оправдал тези надежди, които Господ е възлагал на него…
За да бъде богатството благословение, за да послужи за спасение и на своя притежател, и на мнозина други хора, нужно е да го използват според Божията воля, да употребяват за нуждаещите се, за дела на милосърдие. Делата на милосърдие - ето истинското богатство, защото то, в отличие от земните пари, върви след нас във вечността, където безкрайно възраства, умножава се и става такъв капитал, който е невъзможно ни да преброиш, ни да измериш по никакъв начин – дотолкова той е велик. И това съкровище никой и нищо не може да ни отнеме, за разлика от земното богатство, от което ние често се лишаваме или поради превратността на съдбата, или от крадци, или от политически сътресения, или от други някакви обстоятелства, а даже ако избегнем всичко това, то, несъмнено, ще ни лиши от него неизбежната и неумолима смърт.
Добрите пък дела не може да отнеме от нас никой - ни злите хора, ни земните превратности, ни самата смърт. Така че напълно справедливо е казал един от древните мъдреци: богат е не този, който има много сам, а този, който много дава на другите. Безумният богаташ не би следвало да затваря своето богатство в хамбарите, за да харчи само за себе си, а да го подели с нуждаещите се – с нищите, с бедните, инвалидите и прочие онеправдани хора. „Домовете на вдовиците и устите на сираците – ето хамбарите за богатите”, - казва свети Амвросий Медиолански, коментирайки тази евангелска притча.
Често богатите хора казват: „Аз придобих с много трудове своето богатство, своето имущество и то ми принадлежи. Следователно, аз имам пълно право да се ползвам от него по свое усмотрение”. На това следва да се отговори, че богатството ни принадлежи в най-добрия случай само според земната, човешката, юридическата правда. Според висшата пък Божествена правда то не ни принадлежи. „Нищо не е наше, - казва свети Йоан Златоуст, - всичко трябва да делим с другите, „твое” и „мое” са празни думи. Ако назовеш дома свой, това е празна дума, защото на Бога принадлежи и земята, и пространството, и веществото, и ти самия, който си го построил. Твоята душа не е твоя, как тогава имуществото е твое? Всичко у човека - тялото, умът, душата, децата, имуществото – принадлежи на Бога. Затова, когато нуждата го изисква, отдай всичко - даже и душата си, защото Бог взима не чуждото, а своето - това, което Му принадлежи”.
И така, ние виждаме, че според Божията правда е безсмислено да казваме „моите пари”, „моята кола”, „моята вила”- даже в този случай, ако ни сме заработили това със своя честен труд. Даже и в такъв случай всичко това принадлежи на Бога, както Му принадлежат нашите ум, душа, тяло, способности и таланти. Ние не сме собственици на всичко това, но само арендатори. Собственик е Господ, нашият Създател. Той ни е дал това под аренда, дал ни е за краткото време на нашия земен живот. Както е известно, при даване на нещо под аренда се сключва договор, съдържащ арендните условия. Такъв договор за нас е Новият Завет, където са изложени правилата как ние трябва да се ползваме от даденото от Бога под аренда богатство. Ето някои от тях: „томува, който ти проси давай”, „никой да не търси своята полза, а всякой – ползата за другиго”, „придобийте си приятели с неправедно богатство”, „по-блажено е да се дава, нежели да се взима”, „блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”.
Казано накратко, всички тези правила произтичат само от няколко думи на Христа: това, което сте сторили на едного от тези малките, Мене сте го сторили. Тези думи означават, че всеки, който от своето имущество помага и прави добро на хората, помага и прави добро на Самия Христос. Постъпващите така, според нелъжовното евангелско слово, на Страшния Съд ще чуят от Христа: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте”.. И обратното, ако ние сме могли да помогнем на хората, но не сме помогнали, то това значи, че ние не сме помогнали на Самия Христос, затова и ще чуем тогава: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте”. Трябва да се замислим: какво искаме да чуем от Христа на последния и Страшен Негов Съд – тези първите думи или последните?
Случва се още богатите хора да казват: „Откъде накъде аз ще харча своите пари за хора, които палецът не са си помръднали, - за пияници, тунеядци и безделници? Да, те бедстват, но нали сами са си виновни – би трябвало да не мързелуват, а да работят, да печелят пари и тогава у тях всички би било благополучно. А нима си струва да помагам на лентяи и тунеядци?”
Обаче, разсъждавайки така, ние забравяме, че, първо, не ни е дадено право да съдим другия човек. Да съди може само Бог. Нашият съд почти винаги се оказва неверен. Например, ние гледаме пияния скитник и започваме да го осъждаме, при това напълно не знаейки неговия живот и съдба. Ние не знаем, че майка му е умряла в психиатрична болница, когато той се намирал в младенческа възраст, а баща му е бил хроничен алкохолик. Ние не знаем, че в детството му никой на нищо добро не го е научил, а той е видял само мъка, нужда, грях и мръсотия. Ние не знаем, че той винаги е бил заобиколен от порочни хора, а освен това, той има наследствени телесни и душевни заболявания. Как е могъл той след всичко това да не кривне от пътя, да не стане скитник и пияница? А ако бихме се оказали на негово място и израсли в неговата среда? Не бихме ли станали такива като него или даже много по-лоши? Ето за какво следва да помислим, преди да осъдим когото и да било човек.
На второ място, считайки някого за недостоен за помощ, ние забравяме към какво съвършенство ни е призвал Христос: бъдете съвършени, казва Той, както е съвършен вашият Отец Небесен, Който заповядва на Своето слънце да възхожда над зли и добри и праща дъжд на праведни и неправедни. Т. е. ние сме длъжни във вършенето на добро да подражаваме на Самия Господ Бог и, подобно на Него, да не правим разлики между хората. На това ни учат и светите отци. „Не отделяй богатия от бедния, - казва преподобни Исаак Сирийски, - и не се старай да разпознаваш достойния от недостойния; нека всички хора бъдат за тебе равни за добро дело… за добротворство и с чест уравнявай всички хора, бил той иудеин, или неверник, или убиец, още повече, че той ти е брат, има една природа с тебе, и от незнание се е отклонил от истината… Когато правиш някому добро, не чакай от него въздаяние, - и за едното, и за другото ще те възнагради Бог”.
И на трето място, когато дойде към нас съмнение, достоен ли някой, за да му помагаме, да си припомним, че самите ние имаме множество грехове, безмерно сме виновни пред Бога, а Той, негледайки на това, ни дава безчислени блага и дарове. Питали стареца Паисий Атонски: „Ако човек е мошеник или, да кажем, мързеливец, трябва ли да му давам милостиня?” Старецът отговарял: „Заслужаваме ли ние самите тези дарове и тази милостиня, които ни изпраща Бог? Нравим ли се ние на Бога? Но Бог, въпреки това, ни дава това, от което се нуждаем. А иначе какво излиза, че сме длъжни да помагаме само на този, който ни се е понравил?” И така, подражавайки на Бога, следва да правим добро на всички хора - и на тези, които ни се нравят, и на които не ни се нравят.
И не е нужно да мислим, братя и сестри, че всичко казано се отнася само към много богатите хора - олигарси, банкери и бизнесмени. Не, всичко това има пряко отношение към всички християни без изключение. Нали всеки от нас е получил от Бога някакво материално богатство, което макар и неголямо, обаче е достатъчно, за да употребим, макар и малка част от него за помощ на тези нуждаещи се, у които материалните средства са още по-малко, отколкото у нас. Комуто много е дадено, от него много и ще се изисква, а комуто малко – от него малко. Господ не иска да строим храмове, болници и приюти - Той знае, че това не ни е силите. Но, според силите си, ние също можем да помагаме на хората. И нека неголяма да бъде степента на нашата помощ, но Бог ще я приеме като угодна Нему жертва, както приел двете лепти на вдовицата и даже признал нейната жертва за по-голяма, отколкото крупните приношения на богатите хора.
И така, глупост, голяма глупост е да бъдем скъперници и да събираме земни богатства само за себе си. Старецът Паисий казвал, че стиснатите хора – това са „спестовни касички”, от чието съдържание се възползват след смъртта им други хора. А самите те поради своето неразумие губят възможността да получат вечна награда за милостиня, оказана на някой нещастник.
В Евангелието Христос казва: „Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото. И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското? И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето?” В тези думи малко, неправедно и чуждо е наречено земното материално богатство, дадено в една или друга степен от Бога на всеки човек. Човек трябва да се окаже верен арендатор – т. е. да се разпорежда със земното богатство според Божията воля. Ако в това малко той се окаже верен, може да му се даде и голямото – т. е. небесното богатство, защото и в нето той също ще бъде верен. А ако той се окаже неверен в малкото земно богатство, то как да го въведе в рая и да му даде несметното богатство на небесата? Нали той и в него ще се окаже неверен, и него ще пожелае да присвои само за себе си, и ще се ползва от него според своята порочна воля, а не според волята Божия.
Да се научим, братя и сестри, според степента на силите си да правим добро на хората, да помагаме на нуждаещите сея и да вършим дела на милосърдие. Нали всичко това, както вече бе казано, ние правим лично на Самия Христос. И затова, ако се обогатим с добри дела, то даже на Страшния Съд Христов не ще бъде за нас страшно да се явим, защото Христос ще ни посрещне като Свои верни приятели и, ако може смело да се изразим, ще бъде даже принуден да ни помилва, да ни прости греховете и въведе в рая, за да се сбъднат думите от Писанието: „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу, и Той ще му отплати за неговото благодеяние”. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев