В духовния живот е много важно правилно да подреждаш приоритетите. Днешното евангелие е за митаря и фарисея, в което Господ продължава да ни подготвя за Великия пост, посочвайки какво е по-важно за Бога.
Много често може да изглежда, че в живота важните дела са външните – и добри, и милостиви, и благотворителни, но външни. Обаче в днешната история ние виждаме, че само външният живот довежда до много печален резултат. За човека е свойствено да оценява своите дела, от самооценката възниква самодоволство, а от самодоволството расте в човека гордостта. Затова този персонаж, който в евангелската притча се нарича фарисей, много често се среща в нашите храмове. Този човек, който е доволен от себе си, доволен от това, че е в Църквата, доволен от това, че той вече не греши така, както в миналото, че той вече се е покаял, че той вече е придобил определени църковни знания, умения и навици.
От това самодоволство човек започва да гледа отвисоко на другите. А оттук възниква осъждане, оттук възниква желанието някого на нещо да научи, да направи забележка и да поумничи, когато не го питат. Много често християни изразяват по отношение на другите хора презрение, в явна или завуалирована форма те се превъзнасят. Това означава само едно: превъзнасящият се човек не помни какъв е той. Или той прилага към себе си амнистия, простил си е греховете, които често не са по-малко, а много повече отколкото тези, за които той осъжда другия. Или той вече си е поръчал място в рая и мисли, че всичко у него занапред ще бъде добре.
Господ е оценил това състояние, сравнявайки фарисея с другия човек, откровен грешник. Митарят грешил, но Господ злото обръща в добро. Грехът, разбира се, е отвратително нещо. Но когато човек изпада в откровено прегрешение, в неговото сърце може да се роди съзнание за собствената нищожност. От това съзнание – желание да се измени, т. е. да се покае, а от това състояние се ражда угодната на Бога молитва. Защото нашите грехове, големи или малки, много или не много, са напълно несравними с Божието величие и Неговото милосърдие. Има такова сравнение: човешките грехове са подобни на песъчинка в океана на Божествената любов. Но според мнозина светии, по-добре е грешиш и да се каеш, отколкото да не грешиш и да не се каеш.
Това, разбира се, не означава, че има санкция на греха: „Грешете колкото ви е угодно, само след това се покайте”. Мнозина мислят, че тяхното време за покаяние още не е настъпило, те искат още да си поживеят, а след като дойде времето и може да започнат да водят църковен живот. Това е много опасно заблуждение, защото такова време няма да дойде: ако сега човек не реагира на Божия призив, то с всеки нов грях неговото сърце ще става все по-мъртво и по-мъртво. И съответно, той ще загуби способността за сърдечно съкрушение.
А днешното евангелие ни говори още за молитвата, за това, каква е нейната основа. Основа на молитвата – това е покаянието. В Църквата така много се говори за покаяние, защото покаянието се изразява в обръщането към Бога с молитвата на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника”. Молитвата, основана на покаяние угодна на Бога. „Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре” (Пс. 50:19). Всеки много добре знае тези думи, но далеч не всяка молитва се съпровожда с покаяние. Собствено казано, всички тези светии, които ние прославяме, – това са хора, които са се научили да се молят от все сърце. Пътищата към това са два: или дълъг път в живота, когато човек от ден на ден се самопринуждава към непрост молитвен труд, или понякога Господ дарува молитвата, сякаш я поставя в сърцето, чрез някаква особена скръб, например, чрез мъченичеството.
По Божия милост ние сега живеем в мирно време, сега Господ не допуска гонения, защото ние не бихме могли да ги преживеем. Сега няма хора (или те са твърде малко), имащи такава любов към Бога, каквато имали светите мъченици. Затова на нас Господ е предоставил първия път – пътя на ежедневния труд над своята молитва. Това е най-важното дело, което човек трябва да усвои в живота. И тук има няколко много важни условия.
Първото условие ние вече обозначихме – то е покайно настроение на сърцето. За това е много важно винаги внимателно да се отнасяме към себе си, и както казвал преподобни Антоний Велики, с любов да помним за Бога. Защото когато човек постоянно с ума си спомня за Бога, той през цялото време си спомня и това каква е разликата между него и Бога, колко немощен е той в сравнение с Бога.
Второто условие за молитвата е постоянството. Много често, когато говорим за молитвен живот, ние имаме предвид малко късче за утрото или вечерта. А целият останал живот – това е някаква суета, когато човек се върти като хамстер на колело. Но това е неправилно разбиране, защото целият ни живот трябва да бъде проникнат от паметта за Бога. Например, излиза човек от къщи и произнася: „Господи, благослови”. Или казва същото, сядайки зад волана на автомобила, пристъпвайки към решаване на математическо уравнение на урок. Или благодари на Бога, завършил решението на контролна работа. Ето такива са малките елементи на молитвата, които не е много трудно да включим в своя ежедневен живот. Но ако ние цял живот храним паметта за Бога, то тя ще се превърне в богослужение, в молитва.
Необходимостта от постоянство в молитвата може да се сравни с необходимостта от постоянство във всяко друго важно дело. Ако музикално надареният човек, добре свирещ на цигулка, пропусне две-три седмици занятия, неговите пръсти ще загубят пъргавостта си, ще трябва отново с усилия над себе си да се приучва към инструмента. Същото е и в духовния живот: ако човек две-три седмици пропуска богослужение в храма, оправдавайки се със заетост и умора, да влезе в предишния режим ще му бъде много трудно. Точно така, ако за два-три дни той отложи молитвения труд, ще се окаже, че от сърцето му си е тръгнало желанието да се моли, и вече с голямо усърдие и труд ще се наложи да се принуждава към това.
Именно тези свойства са необходими в молитвения труд на първия етап, който може да продължава няколко десетилетия. Необходимо е да принуждаваме себе си към изпълнение на волята Божия, да полагаме твърде много усилия, за да придобием навик и любов към молитвен труд. Този труд, който трябва да изпълняваме много добросъвестно. Но когато в човек се разгори пламъкът на паметта за Бога, тогава всичко, което би направил човек, целият му живот ще бъде молитва. Както казва апостол Павел, „ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете” (1Кор. 10:31). Това е най-важното съкровище, което човек може да придобие в живота. Това желая на всички от все сърце. Да даде Бог, да се научим да се обръщаме към Бога така, както се обръщал митарят, споменат в днешната евангелска притча.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев