„Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец, а ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви”/Мат. 6:14-15/.
Защо в навечерието на Великия пост Господ говори за това? Целта и смисълът на Поста се заключава в това да придобием съкровище. Не това съкровище, което се събира тук, на земята, гдето го яде молец и ръжда го разяжда, гдето крадци го подкопават и крадат (и където има много от това съкровище, те там и подкопават), а това съкровище, което е на небесата. Не това съкровище, което винаги неизбежно се разпада, а това съкровище, което ни изправя пред лицето на Живия Бог, пред Неговата любов, защото – гдето е съкровището ни, там ще бъде и сърцето ни. И където е Божията любов, гдето е радостта Христова за всеки каещ се грешник, за всеки от нас, там и ще бъде и сърцето ни сред Пасхата Господня.
Истинска прошка е невъзможна без изповядване пълнотата на вярата и без живот според вярата, без отхвърляне на всяка лъжа и всяко зло. С други думи, ние трябва да разберем две неща. Първо, че прошка е невъзможна там, където няма признаване на греха, и , второ, - прошката е невъзможна, ако тя не изхожда от Бога. Отрицанието на греха прави прошката, в крайна степен, излишна.
Ние живеем в свят, където се прави всичко, за да се отмени в масовото съзнание самото понятие за грях, отменяйки Божията заповед и нравствения закон. Ако не съществува повече нравствен закон, не съществува и грях. И неразбираемо е за каква прошка може да става дума. Колкото вглъбеният човек живее духовен живот и, следователно, колкото повече той узнава колко страшен е грехът, толкова по-силно се нуждае той от прошка от Бога, от другия човек. И толкова по-лесно е способен сам той да прости.
По-ужасно от всичко, както винаги, е равнодушието, даването вид, че всичко е наред („нищо особено е да прощаваш”), желанието да не виждаш човека, да го оставиш и да забравиш за него; да мислиш, че си простил, отвърнал се от човека, затворил за него сърцето си. Но горчилката, която остава, може да прерасне в ненавист. Съвременният човек често търси помирение, за да не бъде завладян от неприятни отрицателни чувства за да не си усложнява живота. Това означава „да прощаваш, не прощавайки”, мамейки себе си и другите.
По-скъпоценно от всичко е да направиш първата крачка към другия и тази крачка да бъде твърда. Прошката е чудо. То се твори от Бога от нищото. Прошка не може да се създаде. Тя се получава извън сметките, извън мярката, отвъд очакваното. Тя е благодат. Тя е точката на нашето лично съприкосновение с Бога. И с Кръста. Защото където се е умножил грехът, там преизобилства благодатта. И тази благодат ни преобразява, прави ни други. Само получили от този живот с излишък, ние можем щедро да даваме на другите. На практика, как да се молим за убиващите ни, ако прошката не изхожда от Бога? Тя е дар от Бога, не е наше достижение. Затова нашето помирение един с друг се утвърждава в тайнството на изповедта - тайнството покаяние, и то трябва да бъде особено дълбоко през Великия пост.
Само с Божия дар, с Неговата благодат и с нашето участие в този дар – с труда на четиридесетдневния пост - можем да се научим на дара на прошката. Не трябва да се заставяме да простим, така като не можем да се заставим да обичаме. И Господ не ни заставя да прощаваме, Той сякаш казва: „Вие можете да не прощавате, вие можете да постъпвате така, както искате”, защото ако Той би ни заставил да простим, то такава прошка не би била наша. Това би била Божия прошка, а към нас не би имала никакво отношение. Истинска цена има само това, което се прави свободно и съзнателно, когато сам човек разбира, че е длъжен да прости. Господ само предупреждава, че ако ние не прощаваме, то и Той няма да ни прости. И ако ние се молим в Господнята молитва: „и прости нам дълговете ни, както ние прощаваме на длъжниците си”, разбирайки значението на тези думи, и едновременно говорим: „Аз никога и за нищо няма да простя на този човек”, значи, ние напълно съзнателно просим от Господа, Той никога и за нищо да не ни прощава и нашите грехове.
На Света Гора съществува такъв обичай: ако някой от братята се намира с някого във вражда, той трябва да премахне от Господната молитва тези думи. Той няма права да ги произнася, ако не иска те да му бъдат за съд и за осъждане. Но как да премахне от Господнята молитва макар една дума, ако тази молитва, както казват светите отци, е кратък запис на цялото Евангелие? И ако някой зачеркне макар само една дума от тази Книга на живота, говори ни Божественото Откровение (Откр. 22:19), Господ ще зачеркне от Книгата на живота името на този човек. Тежестта на нашите грехове, и най-големите, и най-дребните, които, като планина се натрупват от ден на ден, ще възрастват, а кога то ние преминем във вечността, ще ни налегне вечна безизходност.
„Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците - казва Христос, - защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, че те получават своята награда”. За да бъде пост за осмислен, той не трябва да бъде лицемерен. Ние не трябва нищо да правим на показ, за да ни видят другите и да ни похвалят. Когато това става, ние губим своята награда от Господа.
„А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си”. Какво значи да помажеш главата си с елей? Главата – това е умът, казват светите отци. Трябва да се погрижим за това нашите мисли да бъдат чисти. Но и думите ни не трябва да бъдат зли, скверни и пусти. За словото, така, както и за мислите, в продължение на целия поста ще ни напомня молитвата: „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми” - словото Господне, което е насочено към последния Съд, към самата Пасха Христова. „По думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден” (Мат. 12:37). Не само за всяка скверна, гнила дума, но и за „всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден” (Мат. 12:36). Празната дума преди всичко е не е просто безсмислена или лъжлива, а правдива и истинска, но която ние правим празна, когато употребяваме свети слова напразно, като нищо не значещи.
Ние живеем в свят, където най-важната война е против човека; против единственото словесно същество - човека. Всичко се прави, за да станат думите безсмислени. Не само, за да се потопим всички в океана на лъжливите думи, които ежедневно се стоварват върху нас, но и светите думи да се смесят с лъжливите и скверни думи. И за да вземем ние също участие в това. Ако ние се поддадем на врага, то горко ни. За това ни се предлага и постът, за да помним какво е най-важното; за да помажем главата си: своя ум, своето слово с елея на смисъла, на доброто, на вярата, правдата и чистотата, и за да стане нашето слово живо, както и мислите.
Думите от Евангелието „помажи главата си” се отнасят, разбира се, към всеки вътрешен човек, към нашето сърце, за да не излиза от сърцето ни завист, ни ненавист, ни злоба, ни вражда, никаква похот, нищо кално. За да бъде помазан вътрешния ни човек - нашата душа - с благодатта на Светия Дух. Та нашата ожесточена, вкаменена, мъртва душа за това, че пази този пост, по дара Христов, по Неговата благодат, да получи благоуханно помазание с Дух Свети, когато свърши Великият пост, и ние застанем пред Христос Разпнатия и Възкръсналия.
А какво значи да умиеш лицето си с вода? Лицето, казват светите отци, - това е външният наш човек. Какво имаме на лицето? – Очи, за да обръщаме внимание на това, къде гледаме, къде блуждае нашият поглед сред този, преливащ с всички краски на греха, изменчив свят, лежащ в зло и в лъжа. За да изключваме през Великия пост, всички съмнителни телевизионни програми, и да не се уподобяваме на такъв човек, който се въздържа от месо в продължение на целия пост и заедно с това излапва със своите очи всяка нечистота, както този блуден син, който седял на една маса с калните, шумно мляскащи свине - на бесовската трапеза, която ни предлагат днес средствата за масова информация. Ние трябва сме глухи, както казва апостол Павел, и слепи, в зависимост от обстоятелствата. Цялото ни тяло трябва да бъде не вертеп на разбойници, а храм Божи.
Господ казва отначало да помажем главата си, а после вече да умием лицето си. Главата да помажем, а после лицето, защото вътрешното трябва да върви пред външното. Не защото Той счита външното за незначително. Не, външното е твърде значително. Който не пости през Светата Четиридесетница без уважителна причина, „да не се причастява” - правило на светите отци, което никой не може да отмени, защото то е дадено от Дух Свети. Но кое по-важното - душата или огледалото та душата?
Най-важният пост е въздържанието от себелюбието, от нашето „аз”. Нашият пост трябва да бъде „пред Отеца, Който е на тайно”. Господ казва, нашият пост да бъде на тайно - там, където ние сме с Небесния Отец. Ние трябва да се научим да постим у Бога, защото постът има Божествено измерение. Отец, Син и Свети Дух живият един за друг. Никой от Тях не живее за Себе Си. Бог е общение, превъзхождащо всичко, което ние можем да си помислим. С това единство на общение на Пресветата Троица трябва да живее Църквата. В тайната на нашето сърце ние сме призовани да се молим на Бога да ни научи на този тайнствен пост от нашето „аз”, за да станем способни да отдаваме своя живот другите. „Не си събирайте съкровища на земята, но събирайте си съкровища на небето, защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви”. Господ говори за небето, за Самия Отец, като за съкровище, което се намира там, където е сърцето ни. Ако Христос Бог стане съкровище на любовта, което ние търсим, всичко останало ще ни се придаде. Всичко ще стане благодат в нашия обновен живот, и раят ще настъпи още тук и сега, Пасхата Господня.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев