„Откъде да започна да оплаквам деянията на моя окаян живот?” С тези думи, скъпи отци, братя и сестри, отправени към своята собствена душа, започваме четенето на Великия покаен канон на свети Андрей Критски. Този канон се нарича велик не само защото, той е голям по обем, но главно, заради голямата сила на покайното чувство, затворено в него.
Удивително е, че свети Андрей епископ Критски, чиято свята душа изтръгнала този покаен плач, а неговият творчески гений го облякъл в съвършена форма, сам лично, както изглеждало, не се и нуждаел от покаяние: още съвсем млад, на 14 годишна възраст, той се оттеглил за подвижнически живот в Йерусалимската обител на свети Сава Освещени, където станал известен с кротостта си, ума си и със строгостта на живота си. Прави впечатление един чудесен факт от неговия живот: до седемгодишна възраст той бил ням, но след приобщаване със Светите Тайни получил дар слово. Наистина, това бил Божествен дар, който светецът преумножил многократно, и от плодовете на този дар Църквата и до днес щедро храни своите чада.
Каква обилна трапеза за душата ни предлага днес Църквата Божия! Това е истински духовен пир! Дълбоко съдържателни, умилителни и пронизително покайни са великопостните служби призвани да разбудят и нахранят най-заблудената, гладна нещастна душа.
Нерядко се налага да слушаме от невъцърковени хора, че когато те понякога се отбиват в храма, с тях се случва нещо странно – те изведнъж започват да плачат. При това често това се случва с хора, които съвсем не страдат от плачлива сантименталност. Да се наричат тези сълзи покаен плач също не трябва, защото никакви значими изменения в живота на тези хора след това не се случват. Душата им оживява в храма и плаче като измъчено от глад дете, ако тя би могла да умре, тогава отдавна би умряла от пълно изтощение. Но тя е безсмъртна и заявява, че е жива с тези сълзи. Но ако не й дават тази храна, която е свойствена и естествена за нея, т. е. ако я лишат от молитвено общение с Бога, тя, подобно на захвърлено, безпризорно детенце, ще отиде да търси храна за себе си, където й попадне, храна вредна, отровена; ако не я напоят със словото на Божествената Истина, тя ще започне да пие долнокачественото питие на мъдростта на този свят. Лишена от естествените условия на съществуване и развитие, такава душа е подобна на уродливо, злобно, кално, пропило се джудже, загубило всяко човешко достойнство. Такава душа, ако и да се окаже случайно в Божия храм, вече не плаче, а с ужас бяга от него.
Обаче, известни ни са случаи, когато и на такава, както изглеждало, безнадеждно осакатена, душа Господ дава най-великия дар на покаянието. Най-ярък пример за въздигането от самото дъно на греховното падение и възхождането на най-високите върхове на светостта ни служи равноангелското житие на преподобна Мария Египетска. Не случайно Църквата по време на четенето на Великия Покаен канон молитвено се обръща именно към тази светица. Началото на нейния духовен живот, нейното покаяние и обръщане било толкова ярко, че тази решимост стигала за почти полувековен живот в подвиг, превишаващ естествените човешки сили. Това е блестящ и важен пример за нашето време, когато все по-често могат да се чуят призиви, че Църквата е призвана да въцъркови безразборно всички сфери на човешката дейност, и новият идол – идолът на толерантността към греха все по-настойчиво изисква поклонение на себе си. Да бъдеш ревностен православен християнин, непримирим към греха, у нас се счита за проява на лош тон. Ние сме уверени, че „всичко ни е позволено”, забравяйки за това че „не всичко е полезно” и „нищо не трябва да ни обладава”(1 Кор. 6:12;10:23). Ние всички сме обладани от най-опасния вид страх – страхът да се окажем смешни.
Произхождайки от гордостта, този страх убива с хлад най-първите кълнове на покаянието. Душата бързо усвоява уроците на толерантността, и, не оставяйки старите привички, се стреми по-удобно да се устрои за вечерята на Христос. Именно за такава душа, осмелила се да се яви на брачния пир на Владиката Христос в небрачна одежда, Господ казва, че вързана за ръцете и краката тя ще бъде хвърлена във външната тъмнина, където „ ще бъде плач и скърцане със зъби”(Мат. 22:11-13). „Никой слуга не може да служи на двама господари, защото единия ще намрази, а другия ще обикне” – казва ни Господ. В християнството никога не е имало и не може да има никаква толерантност по отношение на греха. Необходимо е решително да се откажем от всички стари греховни привички. Привиквайки към греха, душата не може изведнъж да почувства вкуса на истината. Отначало й е нужно да престане да се храни и пои с отрова, просто да погладува, после да й се дава „словесно мляко”, както казва свети апостол Павел, и едва след това може да премине на „твърда храна”(Евр. 5:12). На преподобна Мария Египетска са й били необходими 17 години, за да изгони от душата си всеки спомен за предишния греховен живот. Като с лют звяр се е борила тя сама със себе си: порочната душа викала, искайки месо и вино, гаврела се, припомняйки греховни песни. Но непреклонната воля на подвижницата придобила такава благодат, която напълно преобразила нейната нещастна душа, направила я по-прекрасна от ангелите, по-високо от душите на подвижниците, съхранили чистота и целомъдрие и от младини подвизаващи се в монашески подвиг, тези, които не се нуждаели от покаяние, но все по-близо и по-близо приближавайки се към Бога, горко плакали за своята нечистота, наричайки своята душа „окаяна”, „най-зла от всички”, „най-лукава”, „най-освирепяла”. А тези, които бягат от светата Божествена любов в мрака на незнанието, не виждат в този мрак в какво се превръща тяхната душа, но безгрижно й заявяват: „Душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се”(Лк. 12:19).
Ето така, скъпи отци, братя и сестри, четеният днес в Църквата Велик покаен канон настойчиво и многократно ни призовава да не подражаваме с това, на последните, но да се уподобяваме на светиите в техния непрестанен покаен плач. Сега е най-благоприятното време за това. Свети апостол Павел, обръщайки се към най- образованите и най-учените хора на своето време в Атинския Ареопаг, им говорил: „…Бог, като презря времената на незнанието, сега заповядва вредом на всички човеци да се покаят”. На това учените мъже му отговорили: друг път щем те послуша за това” (Деян.17:30,32). Ние с вас нямаме друго време, защото именно сега за нас е най-благодатното време – „благоприятната Господня година”(Ис. 61:1-2; Лк. 4:19), именно сега с особена сила звучат за нас казаните с власт думи на свети апостол Петър: „Покайте се и се обърнете, за да се заличат греховете ви” (Деян. 3:19). И така, заедно със свети Андрей, епископ Критски, да възкликнем с думите на Великия канон: „Пощади, пощади, Господи, Твоето създание, …очисти ме, отхвърли от мене тежкото греховно бреме… Не влизай в съд с мене…, но по Твоите щедрости, спаси ме, Всесилне”. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев