Ние днес чухме от Евангелието разказа за това как към Христос се приближили двама апостоли, Иоан и Иаков, братя Зеведееви, едни от най-близките Негови ученици, и казали: „Учителю! Искаме, когато в Своето Царство седнеш на престола, и ние да бъдем редом с Тебе, един от дясната страна, а другия от лявата. Искаме да наследим Твоите обещания и да царстваме с Тебе”. И Иисус им отговаря на това: „Вие не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам?” И те отговарят: „Можем”. Иисус им казал в отговор: „Чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите, а ето да седне отдясно или отляво, това е за когото е приготвено”.
Този евангелски разказ ни говори за това, че в духовния живот не може да има никакви гаранции: нито нашите дела, нито старанията и стремежите, нито трудовете и подвизите не могат нищо да ни обезпечат в Църквата, защото Господ ни призовава не според количеството заслуги, не за да получи всеки заработеното, а за да ни връчи Своята милост, за да наследим Царството Небесно.
Ние сме привикнали да живеем според понятията за социална справедливост и на нас ни се струва, че ако човек върши добри дела, у него всичко в живота трябва да бъде добре, а ето, ако той е лош човек, то, разбира се, той още приживе трябва да бъде наказан. Но защо постоянно, в течение на хилядолетия, човек се удивлява: хора зли, безчестни и коварни благоденстват, а добрите, смирените и честните се оказват измамени, притеснени и страдащи? Защо едните имат здраве, богатство и всичко им е позволено, а другите - бедност, болести, скърби и нищета? Именно затова: защото в Царството Небесно нищо не се заработва, защото там няма закони за социална справедливост. Там има съвсем други закони: на любовта , на Божията милост и на подвига.
Ето апостолите идват при Христос и казват: „Господи, ние искаме да бъдем редом с Тебе. Но ще има ли за нас някаква полза от това, че ще сме редом с Тебе, или не? Ако Ти си Цар земен и Небесен, обещаният Месия, трябва нещо да получим”. И Господ им отговаря: „Вие ще можете да пиете от чашата и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам”.
Неотдавна четох поучението на св. Йоан Златоуст, в което той с удивление разсъждава за едно място в посланията на апостол Павел, където той пише на своя духовен син, апостол Тимотей: „Не пий вече само вода, но употребявай и малко вино, поради стомаха си и честите си боледувания” (1 Тим. 5:23). Как така? Защо на всички – всичко, а на самия себе си - нищо? Би трябвало, най-напред да отиде при Тимотей, да възложи на него ръце, да се помоли на Бога и да го изцели… Нали апостол Павел изцелявал кого ли не: хроми, слепи и бесновати, езичници, напълно чужди на него хора, а не може да изцели своя най-близък духовен син.
А какво получили самите апостоли от Христос освен страдания: постоянни гонения, скитания, тъмници и мъченическа смърт от ръцете на езичниците? Те получили това, което искали, - да пият от чашата Христова, и да се кръстят с кръщението, с което Той се кръстил.
Даже най-близките ученици не могат да получат земна награда за своите заслуги. „Нищо не трябва да заработвате, - казва Христос, - защото вие не сте роби, не сте наемници… вие не сте чужди, вие сте свои”. Нима плаща бащата на сина за това, че той пази дома или отива до магазина? Нима майката плаща на своите деца за това, че те й помагат в нейните грижи? Очевидно, че това не е така. Децата споделят живота на своите родители, те са им опора, най-близките хора, които в минути на нещастие се сплотяват и стават едно същество с тях.
Ето за това и Христос казва на апостолите: „Ще пиете от Моята чаша и с Моето кръщение ще се кръстите”. А ние недоумяваме: „Е, кога, най-накрая, аз ще получа нещо? Аз се трудих, постих, молих се, върших добри дела, а какво получавам в отговор? Скърби, пък и болести? Непрестанни неуспехи? Губейки това, което се старах да правя като най-важното дело на своя живот… Къде е всичко заработено?” Няма го и няма да има, защото Господ никога не ни е обещавал нещо такова.
Когато се молим, ние просим от Бога не материални блага, не подобряване на условията за живот или успехи в работата, а съвсем други конкретни неща: Господ да ни помогне да станем по-смирени, да ни прати любов. През целия пост ние четем молитвата на св. Ефрем Сирин – колко велики са прошенията в нея! Ние искаме от Бога най-важните духовни съкровища: целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов, искаме да видим своите съгрешения, искаме Господ да ни ги покаже. А в отговор в душата само повече нетърпение, повече обиди, раздразнение и гняв, които отблъскват от нас нашите ближни. Защо става така? Защото не знаете какво искате, - отговаря Господ - когато искате да седнете отдясно и отляво.
Авва Доротей учи, че този човек, който проси от Бога смирение, трябва да знае, че той иска от Бога да му прати човек, който би го унизил и оскърбил, за да може се прояви това смирение. Ето какво искаме, когато казваме: Господи помилуй. Ние искаме подвиг: да пием от Неговата чаша и да се кръстим с Неговото кръщение…И нищо друго, не някакви духовни блага, но подвиг и кръст.
И Господ отговаря на нашата молитва. И трябва да приемем с радост и благодарност Неговия отговор: Господ чу моята молитва и ми даде повод да проявя смирение и търпение, даде ми възможност да проявя любов към своя ближен, когато е тежко, когато е нетърпимо, когато трябва да преодолея себе си и да се надрасна.
Именно това трябва да разберем. Този Велик пост, който ние преминаваме за пореден път, още и още веднъж ни дава урок какво трябва да правим за Бога не като роби и наемници, че не трябва да искаме да трупаме някакви точки за себе си, а да искаме да споделим Неговия живот, да пием от Неговата чаша и да се кръстим с кръщението, с което Той се е кръстил заради нас. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев