В името на Отца и Сина и Светия Дух! В една Църква – в нашата православна Църква - от дълбините на душите, уязвени от самота и мъка, се изтръгнали думите, изтръгнал се викът, молитвата към Бога-Утешител: „Ела и се всели в нас!” И в същата тази Църква - в нашата православна Църква – от дълбините на душата, уязвена от съкрушителен страх и съзнание за собственото дълбоко недостойнство, били извикани други думи: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек” Така, ето вече две хиляди години, ние, християните, ту търсим Бога, ту бягаме от Него. Така вярата в нашите души се сменя с предателство. Така от далечни времена и до днес, все в тази същата Църква, все същите хора, ние, християните, ту с радост викаме „осанна”, ту с ярост – „разпни Го”! И нашият Бог, вижда и знае това. Знае и тогава в Йерусалим, знае и сега. Той знае какво очаква великият град, Той знае какво очаква целият свят и затова - плаче.
Евангелист Лука пише за това така: „И когато се приближи и видя града, заплака за него…” (Лк. 19:41.) Нашият Господ плаче за нас с вас и тези сълзи на Христос са горчив укор за всички нас, и едновременно, колкото и удивително да е това, тези сълзи на нашия Бог са знак на надеждата. Нали едва вчера Господ плака за умрелия Лазар и, ето – Лазар е жив! Значи и у нас има надежда за живот, значи и за нас не всичко е загубено.
Само ликувайки и радвайки се, не трябва да забравяме за какво нашият Бог и Спасител идва в Йерусалим. Той идва тук, за да умре. Целият ужас на събитието, което ние днес празнуваме се заключава в това, че никой от стоящите край този недълъг път, никой не се досеща, не знае, че оселът вози Божият Син към Голгота. На смърт.
Спомнете си, преди седмица, когато четохме евангелския разказ за това как Христос в обкръжението на Своите предани ученици и приятели току-що започвал Своя път към Йерусалим, правел още само първи крачки към Кръста и редом нямало странични, нямало чужди, а били само свои - любящи и любими; най-близките от тях, тези, които Той взел със Себе си на Тавор, които били посветени в най-съкровените тайни, Иаков и Йоан, след прямите думи на Спасителя, че ще Го предадат на смърт и ще се гаврят над Него, и ще Го бият, и ще Го оплюват, и ще Го убият, - Иаков и Йоан Го молят, както ние сега бихме казали „за топли местенца”. „Дай ни да седнем единият от дясната страна, а другият от лявата, в славата Ти”!
И Господ още веднъж говори на Своите ученици за Своята смърт и за това, че Той може сподели с тях, само страданията, само Кръста. Хората с палмови клонки в ръцете там, при стените на Йерусалим и ние, стоящите в този храм с върбови клонки, които заменят за нас днес палмите, какво очакваме от Господа Иисуса, какво искаме от Него сега, в момента, когато нашият Спасител започва Скръбния път на Кръста? Аз зная какво искат от Христос тези тълпи йерусалимски граждани и всеки от стоящите тук. Зная, защото и сам прося само това: здраве, щастие, благополучие, тих безметежен живот. „Топличко местенце”, казано по-просто.
И изобщо не е важно в какви конкретни форми се въплъщават тези всеобщи искания. Нали йерусалимските граждани също искали просто човешко щастие, напълно законни неща: свобода от римските окупатори, религиозна и национална свобода, е, и хляб, и живот за себе си и за своите деца. Те искали същото, което и ние искаме. И тези желания не били незаконни. Точно така както напълно законни са и нашите молитвени просби към Бога и Спасителя наш. Само че бедата е в това, че никой от викащите „Осанна” не разбрал, че за да възкръсне за нов живот, за да въстане, дали срещу робството на римските окупатори или просто срещу греховните страсти, трябва да се „подвизава до кръв”, трябва да умре за свободата, трябва да се съразпъне с Христос. Трябва да пие от Чашата, която Той пие.
Йерусалимските граждани не разбирали това. Не минали и пет дни, откакто същите тези, които възторжено викали „Осанна”, яростно закрещяли: „Разпни Го”.
Ние трябва да помним тази страшна грешка. Ние, стоящите с върбови клонки в ръце, и това сами свидетелстващи, че ние, както и те, посрещаме Христос, трябва да се предпазим от техните заблуждения. Трябва да разберем, че с нашите грехове, с нашата хладност, с нашето спокойно равнодушие Христос се разпъва отново и отново. Трябва да разберем, че ние, а не отдавна умрелите жители на знойната Палестина, очакваме от Господа нашето „топличко местенце”, а Той ни призовава към доверие и съразпятие. Ако ние не разберем това и не Му отдадем доверчиво своето сърце, своя живот, своята съдба, без да се боим и ужасяваме от това, което ни предстои, боя се, че и ние ще закрещим съвсем скоро: „Разпни Го”.
Наистина, за да съгрешим така, съвсем не е задължително да призоваваме към разпятие. Достатъчно е просто да забравим за него. Да живеем така, сякаш не се е случвала в историята страшната смърт на Голгота, да живеем както живеят милиони хора, даже без да се обременяват с въпроса: „Какво Бог иска от мене?”
През целия Велик пост Църквата се опитваше да пробуди в нас покайно чувство. Ако се опитаме с малко думи да определим какво е то, очевидно е, че това е разбирането, че Разпятието – това е дело на нашите ръце. Разпятието е станало възможно, защото във всеки от хората е нараснал и се е умножил грехът. И ние знаем, че така, както и в онези далечни години, той расте и се умножава в нас, с безсрамието, с леността, с алчността, с ненавистта.
И ето, на прага на дните на страданията, когато започва възхождането на нашия Бог на Кръста, трябва да разберем, че това е дело на нашите ръце. Грехът и смъртта са дело на нашите ръце. И разбрали това, с нова сила, с нова надежда да си припомним за сълзите на Спасителя, защото с тези сълзи, с тази любов, с тази жалост към човека четиридневният Лазар възкръсна от мъртвите. С тези сълзи и ние ще въстанем срещу греха. С тези сълзи и светът ще бъде спасен. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев