В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днешната неделя – третата след Пасха – е посветена на спомена за тези свети хора, които били свидетели на погребението Христово. Това са жените-мироносици, а също праведните Йосиф Ариматейски и Никодим. Очевидно е, че поставяйки това празнуване в толкова непосредствена близост до Христовото Възкресение, Църквата бърза да ни напомни в тези радостни пасхални дни за нещо необичайно важно, а не само дава повод да поздравим заобикалящите ни жени с „православния женски ден”.
Колкото парадоксално да ни прозвучи това, но днес Църквата прославя мъжеството. Мъжеството на тези, които останали с Христос, когато Неговите ученици – т. е. апостолите – се изплашили и побягнали. Мъжеството на Йосиф, член на Синедриона, посмял да поиска Тялото на Христос от Пилат, и не се изплашил от преследването на иудеите. Йосиф отдава за погребението и своята собствена пещера, свидетелствайки с това за изключителното отношение към Разпнатия. Ние също така почитаме мъжеството и на Никодим, заподозрян в следване на Христос, който под втренчения поглед на фарисеите донася благовония за погребението на Разпнатия Господ. Ние също така се прекланяме и пред мъжествената постъпка на жените-мироносици, които не посмели да донесат благовония на гроба Христов, прекрасно знаейки, че там ще ги посрещнат съвсем не приятели на Христос, а военната охрана и запечатаният гроб. И най-главното: за това, че Христос ще възкръсне, засега не знае никой.
Колко често, когато става дума за вярата, ние рисуваме с доводите на разума и с ярки житейски примери достатъчно тесен коридор, в който, както ни се струва, трябва да влезе нашият събеседник, ако само той не е последният злодей. И както става обикновено, когато тази толкова желана от нас крачка така и се оказва неизвървяна, от наша гледна точка е напълно неразбираемо защо. Тайнството на вярата се оказва неразгадаемо даже за най-изострения вярващ ум. Ние се оказваме в странно положение: Йосиф и Никодим, пък и жените, не знаели, че Христос ще възкръсне и вървели безстрашно към Неговото Разпнато и Погребано Тяло, а ние, виделите Христовото Възкресение, не можем да убедим другите, макар и веднъж, да престъпят прага на храма?
Имало ли вяра у мироносиците, когато те вървели с приготвените аромати? Нали това, което станало пред очите им, било страшна трагедия – лична трагедия за всяка от тях, лишили се за един миг от своя любим Учител. Да, те плачели от мъка, и този плач ние чуваме от песнопенията през Страстната седмица, но никой, никой освен Юда, не се отчаял. Даже този, който три пъти се отрекъл. Даже тези, които не понесли ужаса на Голгота и избягали. Ако не се отчаяли, значи, все пак надеждата се е хранела от нещо.
Но действително ли Христос изисквал от Своите ученици вяра? Отговорът на този, както ни се струва, прост въпрос съвсем не е очевиден. Да, Той действително много говорил за вярата в Него, но никога тази вяра не е ставала свързващо „задължение” за апостолите по отношение към Него. Вярата – винаги е „условие”, но не „задължение”. Вярата е безсмислено да се натрапва: тя може само да се роди, да се роди сама и често се ражда дълго и мъчително.
Когато ръцете на Никодим и Йосиф снемали бездиханното тяло на Учителя от Кръста, когато пръстите на мироносиците го намазали с аромати – те разбирали с цялото си същество, че всичко това не може да бъде краят. Когато в един миг рухват всички надежди – се открива нов и чист хоризонт. За всекиго от тези, които погребали Спасителя, този хоризонт била готовността и по-нататък да Го обичат въпреки всичко: въпреки това, че Той е мъртъв и бездиханен; въпреки тържествуващата злоба и презрение на иудеите; да обичат въпреки здравия смисъл и житейския опит. Нали само любовта побеждава смъртта. Именно тази любов ги гони през развиделяващата се тъмнина към гроба, тази любов побеждава страха и недоумението кой е отвалил тежкия камък, и тази любов застила със сълзи очите и вижда във Възкръсналия Христос градинаря.
В тази любов, която спасила мироносиците от безнадежност и станала фундамент на спасяващата вяра, ярко изпъкват две особености: любовта винаги е внимание и любовта винаги е памет.
Светата Църква е въоръжила всекиго от нас с действено средство против главните врагове на нашата любов към Бога – безразличието и забравата. Когато се жалвали на свети Теофан Затворник от вкамененото безчувствие и студенина към духовния живот, той отговарял просто: „А ти потъркай сърцето с искрена молитва – и то ще се съгрее!” Този, който обича, пази това, което му е скъпо, в своето сърце: неговите мисли и чувства, даже да са заети с нещо друго, отново и отново се възвръщат към най- главното и скъпо. Който обича Бога, има памет за Него в своето сърце и постоянно внимава в Него: такова постоянно завръщане към съкровеното предстоене пред Бога свети Теофан наричал „пребиваване вътре”, с тази същата „клетка вътре” в човека, където може да се укрие от всяка суета и беда.
И примерът на мироносиците ни показва, че няма нищо по-твърдо и мъжествено от това меко сърце, изпълнено със състрадание и цялото погълнато от Любимия. Именно тази любов и вярност към Любимия направила мироносиците „апостоли на апостолите” – нали именно те донесли на апостолите вестта за Христовото Възкресение.
Нека, скъпи братя и сестри, и в тези пасхални дни, когато вече го няма ограничаващия ни пост, да помним, че степента на любовта на нашето сърце е равна на степента на нашето внимание и памет за Бога и ближните! Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев