Миналата неделя ние чухме евангелското повествование за целителната къпалня в Йерусалим и за това как Христос, Източникът на всички изцеления, въздигнал разслабления човек. И сякаш заедно с разслабления, ние молехме Спасителя да въздигне и нашите души, парализирани от греховете. В сряда ние празнувахме Преполовение на Петдесетница, възпоменавайки проповедта на Спасителя в иудейската синагога за това, че Той дошъл да изцели всеки човек (Ин. 7:23) и да му даде живот; и, че Христос е източник на този живот (Ин. 7:37. Днес, сякаш посочвайки ни спасителната къпалня, чистия източник, Светата Църква ни преподава евангелския разказ за това как Христос Сам уподобява Своето идване при нас на живоносна вода, утоляваща всяка жажда и течаща във вечния живот.
Идвайки от Иудея в Галилея, Христос преминал през Самария (Ин. 4:4), където живеели потомци на десетте колена израилски. Разделените отначало по политически, а после и по религиозни причини, иудеи и самаряни обикновено избягвали взаимно общение. Уморен от пътя, Христос поседнал да почине при древния кладенец на Иаков около град Сихар, където някога Авраам принесъл жертва на Богу (Бит 12:6-7), и поискал вода от жената, дошла да черпи от кладенеца (Ин. 4:7). Христос заговорил самарянката, очевидно, чувствайки нейното търсещо сърце; и след разговора с жената Спасителят възкликнал, че човешките души са узрели (Ин. 4:35), уморени от безплодни търсения, и са готови вече за приемане на Словото Божие.
Молбата на Господа да Му даде вода, учудила самарянката, защото иудеин се гнусял да говори с нея и даже да пие от нейните ръце (Ин. 4:9). Виждайки, че жената сериозно се отнася към своята вяра и уважава традициите на иудеите, Христос й се открива и, използвайки символиката на водата, й казва Кой е Той (Източник на живота) и защо Той е дошъл (да даде живот на всички, които го жадуват) (Ин. 4:14). Самарянката, очевидно, не разбрала символическите думи на Христа и решила, че Той е чудак –предлага й вода, а Самият Той няма ни ведро, ни черпак (Ин. 4:11). Обаче все пак казала полунашега: „Господине, дай ми тая вода!” (Ин. 4:15). Тогава Христос й помага, насочвайки я по чудесен начин чрез пророчески думи за нейния живот (Ин. 4:17-18). И ето, виждайки пред себе си вече не чудак, а пророк, жената Го пита за най-важното за нея. И отново ние виждаме чистото сърце на самарянката: най-важното за нея се оказва, не това колко мъже още ще има; не това, ще спечели тя на лотария или не и какви номера ще бъдат печеливши; не това даже, колко й остава още да живее, а това, как да живее: къде и как да се покланя на Бога (Ин. 4:20).
С какво съвременните хора се отличават от древната самарянка? Ние сме си все същите: продължаваме да жадуваме, продължаваме да търсим с какво да запълним живота си, продължаваме да се опиваме от временното, бързопреходното, не утоляващото нашата жажда за вечното, за небесното. Ние търсим смисъла на живота в земните неща, забравяйки, че сме създадени за небесното. Ние продължаваме да пълзим, влачейки след себе си крилете, дадени ни от Спасителя. Ние измерваме човека според неговите успехи в работата, според неговите дипломи, според неговите развлечения. Ние се стремим да си напълним стомасите, вместо да напълним сърцата си. Даже от Христос ние очакваме здраве, пари, успехи и често се жалваме, че Той няма ни ведро, ни черпак. А ето за това: къде и как да се покланяме на Бога ние вече не се и грижим - в съвременното общество това не е прието, даже е неприлично: нали всичко е духовно по своему, пък и какво е истина?
Измъчени, използвани, опустошени, отдаващи се на когото и каквото е угодно, ние продължаваме да теглим глинената кана от стария кладенец и продължаваме да жадуваме. Но Христос вече ни чака, Той не се гнуси да говори с нас, Той е готов да ни приеме даже такива, каквито сме – заблудили се, неразбиращи, насмешливи, „всичко изпитващи” (1 Сол. 5:21), но така и неудържали се в доброто. Той иска да ни даде живот. И ние казваме „Е, дай ми тази вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя” (Ин. 4:15), и Той дава „в изобилие” (Ин. 10:10).
Да се уподобим на древната самарянка. Да оставим своето ведро при стария кладенец на светското безразличие, от което и „сами сме пили, нашите деца, и добитъкът ни” (Ин. 4:12), пълно с мътната течност на светската суета, и да почерпим от чистия непресъхващ източник Христов жива вода, „ с която напоили се обилно, да наследим вечното Царство” (кондак на Неделя на самарянката). Да намерим в нашия, не винаги правилен, живот правилната основа, крепкия фундамент на вярата; да зададем правилния и единствено важен въпрос, та и за нас Христос да може да каже: „Подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва” (Ин. 4:35). Амин!
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев