Четиридесет дни пребивавал на земята Господ след Своето Възкресение. Но Той не е бил постоянно с учениците Си, а се явявал и беседвал с тях понякога „в друг образ”, така че апостолите външно не могли да разпознаят своя Учител. Така на път за Емаус учениците познали Господа само по преломяването на хляба и се жалвали после, че не са послушали гласа на сърцето, което „горяло в тях”, когато Иисус беседвал с тях по пътя. Господ сякаш приучва апостолите към друго общение, не към това, когато Той говорил и увещавал непосредствено, а към преобразено, висше общение в „дух и истина”.
Земният живот не може да продължава вечно и той не е цел на нашите заветни стремежи, ние тук сме само гости, странници, тези, които извършват своя „кръстен ход” във вечността. И ето, четиридесет дни след Възкресението, Господ със Своето Възнесение ни посочил пътя на това възхождане.
Господ би могъл просто да изчезне, прощавайки се с учениците, би могъл се разсее красиво във въздуха, но Той заповядал на учениците да възлязат на Елеонската планина и там вече застанал пред тях, а след това и Се възнесъл. Така и си представяме учениците, стоящи с отметнати назад глави, забравили за всичко земно и с възторг взиращи се в небето. Навярно те още дълго не могли да се разотидат, да откъснат очи от небесата…
И, струва ми се, в това възхождане, в цялостното устремяване към висините е заключен съкровен, дълбок смисъл. А и духовното небе, разбира се, не се намира над нашите глави. Нали Господ не се възнесъл в космоса, там, гдето космонавтите после „не са Го видели”, а в друга, непостижима висина, в това Царство, което е „вътре в нас”. Но външният израз на тази отлика от привичния хоризонт на живота е и възнасяне нагоре, като напомняне за необходимостта от устремяване на човека към висините, към Бога.
Всички ние следва да се възнесем над суетата, над тревогите, над житейските грижи, да прекрачим през своя човешки страх, - страх, като цяло, лъжлив, - който ни казва: „Каква молитва, какво възнесение, погледни наоколо, нужно е да впиеш зъби в тази земна твърд, да се вкопчиш с нокти, за да живееш, да съществуваш, да отвоюваш своето място под слънцето!” Това е много естествено, „душевно” чувство. Но не напразно апостол Павел казва, че душевният човек не приема това, което е от Божия Дух. Нашата „естественост” влиза в непримиримо противоречие със „свръхестествения” призив към съвършенство. Господ ни казва: „Търсете първом Царството Божие и неговата правда”, а какво да ядете, какво да пиете, в какво да се обличате – всичко това ще се придаде. Ние пък правим напълно противоположното: именно настойчиво и усърдно търсим какво да ядем, какво да пием, в какво да се облечем, а пък Царството Божие - мислим, - някакси само по себе си ще се придаде… Уви! Ние преобръщаме с главата надолу Божията заповед и даже не осъзнаваме това! Вместо възхождане към Бога, ние искаме Той да слезе в нашия мрак и да го „благослови”, именно не да измени, не да разпръсне, а да „утвърди”, да санкционира, оставяйки всичко както си е… Ние настойчиво и упорито творим „бога” по свой образ и подобие, и искаме да живеем само така както ни харесва, както ни се иска, както ни се струва правилно и удобно.
Помните евхаристийното: „Горе имеем сердца!”? Разбира се, ние трябва макар и понякога да захвърлим всичко и да възнесем нагоре своя поглед и сърце.
Гледайки нагоре, човек не може да се занимава с нищо земно, той даже крачка не може да направи в този момент. Но това спиране, молитва, стоене в Духа - това не е безполезна загуба на време, когато, струва ни се, можем да извършим толкова полезни и нужни дела - това е време за събиране, за съединение с Бога. И в това единение човек придобива главното - ясен поглед и разбиране за това какво и как следва да върши. А нали именно това разбиране често и не ни достига така че, бързайки, вършейки непрестанно хиляди дела, ние не правим по същество нищо истински нужно и оставаме, в края на краищата, до „разбитото корито”.
Може би, именно към спиране, към необходимостта да погледнем нагоре, да обърнем своя вътрешен взор към Бога ни е призовавал Господ, възнасяйки се на Небето и произнасяйки такива удивителни вдъхновяващи думи: „Ето, Аз съм с вас до свършека на света”. Следователно Възнесението това не е оттегляне, не е разрив, а призив към преобразяване, към собствено активно възхождане към Бога, към смирено възнасяне във висините. След Господа, в Неговото Царство!
Превод: Прот. Йоан Карамихалев