Стотникът само помолил - и тутакси слугата оздравял, макар да боледувал тежко, лежал в изнемога, не можел даже да стане. А ние често се молим за болните много дълго и нищо не се получава. Господ ни дава за образец, за пример стотника; ако му подражаваме, тогава и нашата молитва ще бъде също така действена. Затова е нужно много внимателно да се задълбочим, да се вслушаме, да се вгледаме в това Евангелие, за да можем да направим своята молитва също така плодотворна.
С какво е забележителен този стотник? Най-напред, той просил не за себе си, не за сина, дъщерята или внучката, не даже за воина, който бил под негово подчинение, а за своя ординарец. Това говори за неговата голяма любов, защото рядко някой началник обича така своя подчинен, че да се грижи за него. Ето първата добродетел: той имал много милостиво сърце, способно на любов към човека, който е далеч под него по положение в обществото.
По-нататък ние знаем, че стотникът казал: „Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее”. Този човек притежавал голямо смирение. Той можел просто да изпрати няколко воини и да заповяда: ето доведете ми този при мен. Стотникът бил окупатор, началник на гарнизона, т. е. за мащаба на Капернаум той бил голям началник. Но заедно с това вместо да прати своите подчинени за Иисус, той сам идва при Него и Го моли. Когато Господ казал: Аз сега ще дойда, да изцеля твоя слуга (защото видял, че този човек е милосърден и действително състрадава на болния), той отвърнал: аз не съм достоен Ти да дойдеш при мене. То ест стотникът проявил голямо смирение, имайки такава огромна власт. А властта страшно разваля хората. Даже има такава поговорка: искаш ли да опознаеш своя приятел, направи го твой началник.
Малко хора могат да издържат бремето на властта, защото всички останали започват да огъват гръб пред тях, да угодничат, да се подмазват. И човек, ако не му достига ум (а най-често обикновено не му достига), започва да приема тези знаци на внимание за собствена сметка, макар хората да се смиряват пред властта, а не пред него. Защото той ще умре, ще го забравят напълно и въобще никога няма си спомнят, само ще се смеят. То ест кланят се пред неговото положение, а човек поради своята глупост, неразумие, поради своята греховност отнася това към себе си.
Но стотникът не се поддал на това изкушение, той с голямо смирение отишъл - при кого? При някакъв странстващ проповедник, когото всеки можел да обиди, който нямал и постоянен дом, нямал где глава да подслони, бил просто бедняк. И на този бедняк той казва: аз съм недостоен, Ти да влезеш в моя дом. И по-нататък: „И аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави”. Стотникът показал, че подчинените го слушат безпрекословно, но тук властта е Божествена, а той със своята власт нарежда, той признава, че тя е нищо сравнение с тази, която има Божият Син. То ест, бидейки човек, имащ огромни възможности, той с още по-дълбоко смирение отишъл при Спасителя.
”Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра”. А в какво се проявила тази вяра? Той казал: кажи само дума и слугата ми ще оздравее. Той не говорил: трябва непременно нещо да се направи, нещо задължително да „заповяда”, да извърши някакви действия. Той имал такава несъкрушима вяра, че не се нуждаел от никакви доказателства, че Иисус е Син Божи. Кажи само дума - и ще оздравее. И Господ, удивен, казва: в целия Израил Аз не намерих такава вяра. Макар по-късно Господ още веднъж ще се сблъска с подобна проява на голяма вяра, която била съпроводена също така с голямо смирение, когато жената хананейка се молила за своята дъщеря. Христос отказвал да я изцели, но жената със своето смирение Го склонила.
Ние виждаме в стотника най-главните християнски добродетели: вяра, при това много силна; милосърдие и любов към човека, който не само му е чужд, но и подчинен; и огромно смирение. Затова неговият слуга тозчас оздравял. „Голяма сила има молитвата на праведника”.
Той бил праведен, този стотник, и Господ веднага го чул. И ако Господ не изпълнява веднага нашите молитви, това не е, защото Той не ни чува. Господ чува всичко, Той знае даже нашите мисли. А защо бави? Защото ние далеч не сме праведни. Господ обича праведниците, а грешниците милва. Затова ако искаме да заслужим от Бога милост, да склоним Неговата воля към нашата просба, трябва да съединим своята воля с Божията воля. Стотникът с вяра, и с любов, и със смирение отишъл при Спасителя и Го помолил: изцели моя слуга. И ако Господ Иисус Христос беше му отговорил: ти знаеш ли, гълъбче, че на Бога е угодно твоят слуга да боледува, можете да бъдете уверени, че той би си тръгнал смирено и би казал: Е, нека да бъде Твоята воля. Но на Бога било угодно слугата да оздравее.
Ние често искаме да получим от Бога едно и друго, и трето - и не получаваме не само, защото в нашата молитва няма смирение и вяра, но защото в нашата молитва често няма и любов. В нея основно има себелюбие, защото ние обикновено просим нещо за себе си. И ако даже се молим за някого, това най-често не е от състрадание към този човек, а защото тежката му участ ни досажда, трудно ни е да го търпим. Затова ние се молим за него, за да получим облекчение за себе си. И Господ, виждайки това, не прекратява нашите скърби. Той чака, когато нашата вяра укрепне, когато нашето милосърдие към ближния ни възрастне, когато нашето смирение даде път на Божията благодат. И ако ние искаме Господ да ни погледне и да ни похвали, и да е радостен от нашите дела, мисли и думи, трябва да преуспяваме в тези три добродетели.
На първо място, в смирението. А смирението - това значи да имаш винаги мирен, невъзмутим дух; да считаш себе си за по-лош от всички, за недостоен за това, което ти се дава. На второ място, във вярата. Трябва, несъмнено и твърдо да вярваме на всяка дума, която е казал Господ - не в някакви магически действия или заклинания, а в това, което веднъж Господ е казал, значи, то е истината. То ест трябва така да обърнем душата си към Евангелието, че всяка дума действително да се възприема от нас като истина. Така, на думи един вид вярваме в Евангелието, а на дело не, защото вършим такива дела, които не само никак не се съчетават с Евангелието, те даже и с Корана никак не се съчетават и въобще с никакво вероучение. Ние не съответстваме даже и на религиите, които имат маса заблуди, да не говорим пък за висшата нравственост, която е донесъл на земята Господ Иисус Христос. Ние живеем така, че ако ни покажат целия ни живот, ще се ужасим, ще умрем от разрив на сърцето. Ние просто сме привикнали към този грях, живеем в него, и ни се струва, че сме добри. Ние сме заслепени от собственото си себелюбие, но когато виждаме същия грях в другия, се възмущаваме: как така? как може той? Макар че ние самите не само вършим същото, но и хиляда пъти по-лошо.
Е, разбира се, у нас липсва милосърдие. Господ е дал главната заповед, без която не може да се влезе в Царството Небесно, тя, собствено, и отваря тук вратата: възлюби ближния. И не просто възлюби, а като самия себе си; не желай на ближния това, което не искаш на теб да сторят. Колко е просто! Ако не искаш да те убият, и ти никого не убивай. Ако не искаш да те обиждат, и ти никого не обиждай. А у нас се получава, че ние винаги предпочитаме себе си пред другия. Трябва да се научим да влизаме в положението на другия, да възприемаме заобикалящите ни хора не като биологически обекти, които ни пречат или помагат да живеем в дадения момент, а да помислим, че те също имат чувства, грижи, някакви скърби. Трябва да се научим да възприемаме другия човек именно като самия себе си.
Ето, както този стотник: болния слуга. Той възприел неговата болка като своя. Но у нас не се получава така. И от това, че ние нарушаваме тази заповед, ние извършваме понякога чудовищни постъпки - например, майката убива своето дете в утробата. А макар за секунда да би си представила тя: че, ако нея я разкъсат с клещи и хвърлят в кофата – добре ли ще е това, приятно ли е ще е? А после идва в храма и казва: искам да ми се чете молитва. Това се случва, защото човек не усеща чуждата болка; той не разбира, че до него е жив човек и не му състрадава.
На кой му харесва, когато му крещят, когато го нагрубяват? На никого, всички се обиждат, бликат сълзи в очите. А когато сам крещиш? Помисли за това, че пред тебе не е просто някакъв предмет, а човек, който има душа, ум, сърце; влез в неговия живот. Но това може да се осъществи само тогава, когато има любов към човека. Ако тя липсва, получава се един егоизъм, себелюбие. Господ казвал: „Да бъдат всички едно” и се молил за това единство. А то може да се осъществи само в любовта. Без нея не може да се достигне Царството Небесно, защото там може да се влезе само обичайки Бога. Но ако човек обича Бога, това значи, че той обича въобще всичко.
Ето представете си, че някакъв човек е много щедър. Тогава той дава всичко, той вече не разделя хората, защото, ако би бил за един щедър, а за друг не, това вече не е щедрост. Ето така и любовта. Това е такова свойство, което милва и обича всичко. Затова и Господ казал, че втората заповед е подобна на първата. Ако човек се е научил да обича Бога, той не избира, той обича всичко: и дървото, и насекомото, и още повече човека, като висше Божие творение. Любовта – това е метод на познание, защото само обичайки ти можеш и да узнаеш. Защо човек не обича Бога или защо не обича ближния? Защото ако той няма никаква представа за Бога, и другия човек няма да усеща.
Защо ти, човече, не ходиш в храма?. Тече неделна литургия, а ти нещо там, в света, предпочиташ пред нея. Не те тегли сърцето към храма, когато има служба? Това говори, че човек напълно не разбира какво става тук; сърцето му е напълно хладно; той абсолютно не чувства присъствието на Бога в Божествената служба. А като не усеща Бога, как може да Го обича? Като не обича Бога, как може да обича другия човек? А ако няма любов – тогава е възможен всеки грях, всяко безумие, всякакви страшни постъпки, непостижими даже за ума.
От какво произлиза това? От това, че човек живее с греха, а не с любов към Бога. Затова, естествено, когато с него нещо се случи, и той започва да се моли, опитва се някак да се отдръпне от тежките обстоятелства – нищо не се случва. Той казва: „Господи, помогни!” Мълчание. Той нищо не получава, защото Господ знае: ако му помогне сега да се освободи от това, което го мъчи, ако му даде това, което той иска, този човек отново ще се върне към своите предишни дела. Нека по-добре той да поскърби и, намирайки се в тази скръб, просейки постоянно от Бога, хлопайки ту на една врата, ту на друга, може би, в това хлопане постепенно нещо ще проумее, в неговото сърце ще попадне макар един лъч от Божията благодат.
Това, което се достига трудно, повече и се цени. Майката обича повече това дете, с което повече се е намъчила. Това е естествено. И художникът обича именно тази картина, която не му се отдавала, и която той е рисувал много дълго. В което човек влага повече труд, то му е по-скъпо. Именно затова Господ така е устроил, че пътят в Царството Небесно е така труден – за да ценим ние тази благодат, която Господ ни дава, защото това е най-голямата скъпоценност.
И образът на този евангелски стотник трябва да бъде запечатан в нашия ум и сърце, ние трябва да разберем: ако искаме нещо да получим от Бога незабавно, трябва да притежаваме, първо, крепка вяра в това, че Господ ни чува. А ако Той не ни дава нещо в дадения момент, то, значи, така трябва. Ние трябва да имаме най-голямо смирение и да просим от Бога именно със смирение. Трябва да бъдем готови да приемем това, което Господ ни дава, въпреки нашите просби, и нищо да не изискваме от Него, както това обикновено става в нас: ние едва ли не „опрели нож в гърлото”, желаем нещо на всяка цена, а ако не ни се дава, изпадаме в отчаяние.
И нужно е задължително да се стремим към милосърдие, да се стараем да смекчим сърцето си. Ето, да допуснем, аз съм човек жесток, зъл, груб. Как да се променя? Само с постоянни упражнения на своето сърце, през цялото време, приучавайки себе си към милост, през цялото време стараейки се да правя добро на всички хора, без подбор, независимо от това как те се отнасят към мене - не само на своите, а въобще на всички. Ето ти седиш в автобуса и си много уморен. Влиза човек и ти виждаш, че той не е така уморен, както си ти. Но ако искаш да придобиеш милосърдие, тогава все пак стани заради него, защото милосърдието може да се придобие само по такъв път: отказвайки се, откъсвайки от себе си заради другия.
Някой постоянно ти досажда със своята грубост, нахалство, неразумие, властолюбие, дразни те със своята суетливост. Ти можеш да го смъмриш, да го поставиш на мястото му, можеш да го заставиш да промени поведението си. И за този човек, може би ще бъде полезно, ако ти го поставиш в някакви рамки; но ще има ли от това полза за самия тебе? не ще ли повредиш своята душа? Не е ли по-добре за тебе да потърпиш, да се смириш и да почакаш, докато той сам разбере? Трябва във всяка постъпка преди всичко да придобиваш за себе си духовна полза. Някои казват: това е егоизъм, сам себе си да спасяваш! Да, именно себе си, защото само така ти можеш да помогнеш на другия. И това е висш подвиг, защото да спасяваш себе си може само по един начин: постоянно да се отказваш от своето заради другия. А това вече съвсем не е егоизъм, и тези, които упрекват християните в егоизъм, не могат да постъпват така. Обратното, те много говорят за милосърдие, за любовта към ближния, не помръдвайки пръста си, а истинският християнин постоянно се занимава само с това да жертва себе си заради другия. Към това трябва и да се стремим. И ако ние действително преуспяваме в това, тогава нашата молитва ще бъде действена, Бог ще ни чуе, защото ще бъдем в непосредствено общение с Него в любовта. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев