В името на Отца и Сина и Светия Дух! В изпълненото с истинска Христова любов Свето Евангелие е трудно да се намерят стихове, които толкова сурово да изобличават всеки от нас, както тези стихове, които прозвучаха днес, и които ни говориха за любовта към враговете.
Действително, как да се научим да обичаме враговете, ако ние даже своите ближни, правещи ни немалко добро, не обичаме, а понякога даже ненавиждаме? Действително, как да изпълним това, което Христос полага в основата на християнския живот?
Ако се замислим над днешното евангелско четиво, най-искрено да се опитаме да съпоставим неговия смисъл с нашия живот, всеки от нас трябва в сърцето си да каже, че той не е просто лош християнин, а че той, може би, още съвсем не е християнин.
Колкото и много да сме ходили в храма, колкото много да сме се молили, колкото и добре да сме спазвали постите, ако няма в нашето сърце способност да обичаме, то ние сме още далече от Христос, ние още не сме станали християни. И, нещо повече, всеки път, когато днешното евангелско четиво звучи в храма, всеки път църквата ни посочва именно това.
И много трудно е да живееш с мисълта, че ти си действително още така далеч от Христос. Чe ти действително още не си способен да обичаш не само враговете, но и даже приятелите, даже своите роднини. И изглежда, че всяко наше покаяние, всяко наше уверяване на Бога в това, че ние ще смогнем, в края на краищата, някога да обичаме по-християнски, ще бъде лъжа, ще бъде неправда.
И действително, в нас може да се всели униние, защото наистина ние сме немощни и слаби, защото не можем по-християнски да обичаме. Да, много неща в този живот ни харесват, и хора, и предмети, и продукти, и развлечения. Харесват ни, но това не значи, че ние ги обичаме. Няма друг път да станеш християнин, освен да обичаш. И ето тук е скрита, може би, една от главните тайни на християнското откровение в този изпълнен със злоба, ненавист, завист и осъждане свят.
Действително, Царството Христово не е от този свят, защото това е Царство на Любовта и това Царство се утвърждава в този свят, изпълнен със зло и ненавист. И това царство от този свят постоянно се стреми да нахлуе в нашето Царство не от този свят, в Църквата,та и в Църквата хората да не обичат, а да ненавиждат, осъждат и презират. И ето ние често виждаме това даже не само сред хората, далече от църквата, но и сред тези, които считат себе си за хора църковни.
За да разберем причината за това, за да видим пътя за излизане от това царство на ненавистта, злобата, осъждането, което се стреми да влезе през църковните врата в Царството Христово, трябва да се опитаме да се усетим в пълна степен предстоящи пред Христос. И да се замислим над това защо така се е сложила нашата съдба, съдбата на нашите предци, че толкова малко е имало в нашия и в техния живот любов.
Действително, възможно е за съвременниците на Христос, за които е било трудно да разберат Неговата проповед, в нещо да им е било по-леко, отколкото на нас. Защото ние с вас се явяваме продължители на тази епоха, в която ненавистта била повече, от когато и да е било. И ние с вас, не преминали от детство школата на любовта, не сблъскали се от деца с примери на такава истинска християнска любов, за която говори Евангелието, много добре сме преминали през школата на ненавистта. И постепенно сме свикнали да живеем така, че не само да не обичаме, но да и изпитваме нужда да ненавиждаме някого.
Освен това, в последните години в църквата дойдоха немалко хора, получили възпитание в обезбоженото общество. Тези хора донесоха със себе си този дух на ненавист и нетърпимост, в който те са били възпитани в предишните времена. И ето вече в своята среда срещаме същите греховни страсти, същите човеконенавистни, а значи, и богоненавистни призиви.
Ние виждаме, че много често църквите започват да се превърщат в събрание на хора, които мислят не за спасението, не за любовта Христова, а повече мислят за ненавистта към тези, които се молят не така, както според тях трябва, мислят не така, както те мислят, вярват не така, както те вярват.
Тези хора постоянно обичат да говорят за това, че идва антихристът, и незабелязано за себе си повече мислят вече не за Христос, а именно за антихриста. Сега е много популярно да се размишлява за признаците за неговото пришествие. Сред тези, които неотдавна са дошли в църквата, е станало признак за истинско благочестие постоянно с недоверие и ненавист да гледат на заобикалящия ги свят и да казват: ето ние сме християни, а наоколо са безбожници. Наоколо царства антихристът, трябва да бъдем внимателни, трябва да бъдем непримирими, трябва да бъдем бдителни към враговете на църквата.
Разбира се, казват такива хора, Христос е учил да обичаме и своите ближни и даже своите врагове. Ние и тях ги обичаме, но как можем да обичаме враговете Христови? Враговете Христови трябва да се ненавиждат. А кои са врагове Христови, такива хора решават сами.
Човек, мислещ иначе, вярващ иначе, за тях е вече враг Христов. И може да освободят себе си от усилията за любов към него, и може спокойно да се отдадат на страстта на ненавистта към този човек. И такива хора не забелязват, че макар те, може би, и да се боят от антихриста, служат именно на него. Защото най-прекият път на тържеството на антихриста в този свят, това е прогонването на любовта от света.
И най-главната негова победа ще бъде тогава, когато духът на любовта бъде изгонен от църквата. А това сега може да стане по-лесно, отколкото някога е било. Защото в църквата идват хора, които не са се учили по-християнски да обичат, които не са се учили по-християнски да прощават, които действително не знаят, какво е това. Но които много добре знаят, какво значи да ненавиждат, какво значи да търсят врагове, какво значи своите лични врагове да представят като врагове на истинската правда и в името на тази истинска правда искат тяхната гибел. Ето това те знаят много добре.
И какво да правим сега, когато действително в света злото и ненавистта присъстват повече, от когато и да е било, когато това зло и ненавист влизат в църквата, когато християнската любов лукаво се подменя с християнска ревност, не по разум, не по любов, а по злоба и осъждане.
Остава ни само едно, каквото впрочем, и винаги е оставало за християните. Да осъзнаем това, че ние действително не сме способни сами по себе си по-християнски да обичаме, да молим Господа да ни дарува тази способност да обичаме. Тя не ни се дава изведнъж. Нека отначало да се научим да прощаваме тези обиди, които ни нанасят на нас самите. А после нека се научим, прощавайки обидите, да вършим дела на милосърдие по отношение на този, който ни е обидил.
Нека не само да ги обичаме, нека да ни е трудно да им прощаваме и трудно да вършим по отношение на тях дела на милосърдие, но поне да се опитаме да го направим. Това ще бъде нашата малка крачка към Господа. И тогава не по нашите усилия, но по Божието милосърдие, Господ, виждайки това, че такива, ненаучени да обичат, но научени да ненавиждат, ние все пак се опитваме да прощаваме, опитваме се да вършим дела на милосърдие, Господ ни дава великата способност да обичаме.
Скъпи братя и сестри, нека да полагаме усилия да обичаме в името на Бога, да полагаме усилия за опрощение и милосърдие. И тогава последният стих от днешното евангелско четиво, стихът за това, че нашият Отец Небесен ще бъде към нас толкова милосърден, колкото ние сме милосърдни по отношение на нашите ближни, ще се сбъдне в нашия живот. Нека всеки път, виждайки човека,да помним, че от нашето отношение към него ще зависи и отношението на Господа Бога към нас. И тогава в нашия живот незримо, но напълно реално ще влезе Христос. И думите на великия апостол Иоан Богослов, който повече от другите апостоли знаел за трудната страшна съдба на света и казвал „обичайте се един другиго”, ще станат наши думи. Нека не по нашата немощ, но по Божиите милосърдие и благодат любовта да бъде сред нас. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев