Почти през целия си живот човек търси не там, където трябва. През цялата нощ на своя живот той се труди, опитва се да хване щастието. Лови и там, и тук. Но мрежите на душата му остават празни… На човека не му достига дълбочина! Всичко истинско, силно е скрито в дълбочината, а човек се опитва да устрои нещата така, че всичко да се намира редом, на повърхността: повърхностни отношения, повърхностна любов, повърхностна дружба. Човек се бои от дълбочината. Дълбочината предполага отговорност, грижа, съсредоточеност, самопожертване. Повърхностността се храни с илюзии, представяйки плитчината за дълбочина, дълбочината – за безумие.
„Без Бога, без благодатта, без молитвите – казва старецът Емилиан Симонопетрински – душата е подобна лодкар, който не се занимава с нищо друго, освен с греблата, но в резултат се върти около едно и също място”. Преминават годините, а душата не се напълва с благодат. Преминава животът, а сърцето остава пусто и хладно. Защото мрежите са хвърлени не там, където трябва. Човек много се грижи, търси пари, слава, удовлетворяване на амбициите, труди се с пот на лицето, но само мътната вода на ежедневните грижи изпуща мехури в мрежите на душата му и рибарникът на сърцето му е затрупан с греховна тиня. И няма нито една рибка! Някъде редом е истинският улов. Някъде редом е правдата, истината, дълбокият смисъл на живота, пълнотата и красотата, от които разцъфтява и пее душата. Но на него му се падат само призраци и фантоми. С пусти ръце, с пусти мрежи, с пусто сърце се завръща той у дома. Душата остава гладна. Нощта-живот се преживява дребно и пошло, принасяйки вместо улов отровния бурен на греха.
Господ призовава тихо всеки човек: „Отплувай навътре и хвърли мрежите си за улов”. А той отговаря: „Аз се трудих през цялата нощ на моя живот. Търсех смисъл и в необузданите удоволствия, и в парите, и в красивите причудливи премени, и в заплетеното изкуство, и в наркотичните пътешествия, и в славата, и в наслажденията, и в разврата…, но не улових нищо”. „Накъдето и да се обърне човешката душа – казва блажени Августин, – навсякъде, освен у Тебе, Господи, тя ще се натъкне на болка”. Навсякъде тя ще се натъкне на пустота, на безизходица, на безсмисленост. Ръцете сами от униние отпускат мрежата, и човек, може би, никога вече не ще поиска да седне в лодка.
Без Божието благословение всички човешки трудове, всички стремежи, всички цели са напразни, безполезни, безсмислени. Без Евангелската дълбочина те са смешни, плитководни, уродливи. „Рибите в Генисаретското езеро, които нямат разум, както човека, и нямат уши, за да слушат – отбелязва свети Николай Сръбски, – чули словото Христово и послушно доплували в мрежата, а ние, имащите уши да слушаме, някакси упорито си затваряме ушите и не искаме да се подчиним на Евангелското слово”.
Но ако човек послуша Бога, ако намери в себе си сили да се откъсне от плитководието на живота без вяра, без Църквата, ако той се оттласне с веслото на покаянието от зловонния бряг на греха, отплава в дълбочината на духовния живот, тогава Господ ще му даде толкова благодат, толкова неизказана радост, толкова сърдечна пълнота, че цялото съкровище на света ще е за него като жалки играчки. Душата ще възликува от преизобилието на Божията благодат, ще я обземе свещен ужас от Небесния улов.
„Благодатта обвързва душата така да обича Бога, че от сладостта на Светия Дух тя не може да се откъсне от Бога и ненаситно се стреми към Него”, – твърди преподобни Силуан Атонски. – „Има такава благодат, че ако Господ би попитал човека, – “Искаш ли да ти дам повече благодат?” – то немощната душа в тялото би казала, – “Господи! Ти виждаш, че ако е в повече, аз няма да я понеса и ще умра”. Душата всеки момент може да се пръсне от изпълващата я благодат и възклицава: „Иди си от мене, Господи! Защото аз съм грешен човек”. И този сърдечен вопъл, този вик на изтерзаната душа, е различен от вика на гадаринците, смаяни от чудото на изцелението на бесноватия, молещи Господа: „Махни се от нас!” На тях им било жалко за своите свине, за делничната рутина, за еснафския покой, за своите илюзии, не им се искало да се разделят със своите страсти. А Петровото коленопреклонение пред Христос – „Иди си от мене, Господи, защото аз съм грешен човек” – това е разбиране на своето недостойнство, несъвършенство, непразничност на своите одежди, това е първата крачка в дълбочината на правдата и истината.
„Страшно е за човека да се окаже в една лодка с Бога” – е казал някой от светите отци. Гадаринците изгонили Бога от своя град и спокойно се разотишли по домовете. А последицата от чудесния улов на риба била тази, че бедните рибари станали апостоли: „И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него”. Двете, догоре препълнени с риба, лодки едва се задържали на водата, явявайки успеха и утешението след нощния труд.
Нима резултат от апостолския улов били препълнените стомаси и ситите семейства или възможността да спечелят малко от продажба? Не! – „И рече Иисус на Симона: не бой се; отсега ще ловиш човеци”. В лицето на апостолите Господ се обръща и към всеки православен християнин, който също е апостол Христов, проповядващ Евангелската истина, често, не само и не толкова с думи, но и със самия живот, с пример, на дело. Той също е призван „да остави всичко и да тръгне след Христос”. Значи ли това, че трябва да остави семейството си, малките деца или престарелите си родители, да напусне работа, да отиде в гората? Не! Християнинът трябва да бъде разпнат на това място, на което го е поставил Бог. Да остави всичко, – значи, да престане да служи на страстите, да изхвърли прокъсаните мрежи със смрадливите смъртни пороци.
Не е нужно да залъгваме самите себе си, колко далече е вече греховния бряг. Лодката все още стърже по дъното, а Океанът на Божествената Любов е удивително чист и прозрачен. И ако ние не успеем, не поискаме, ако ни домързи да излезем на истинската Евангелска дълбочина, тогава мрежите на нашите души така и ще останат празни.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев