Всяка вяра започва с това, че човек се замисля за смъртта. Първият път това се случва в най-ранна възраст. Когато детенцето стане на три-четири годинки, то изпада в недоумение: а какво ще бъде после? Започва да пита възрастните, но обикновено не получава никакъв отговор и този въпрос после се забравя, малкият човек престава да мисли за това. При това, когато сме били деца, ние не сме изпитвали страх пред смъртта. Той се появява после от това, че човек се плаши от всяка неизвестност. Затова не знаейки, какво го очаква след смъртта, той започва да се бои от смъртта.
По-рано, не така отдавна, хората умирали в ръцете на своите родственици. Сега не, сега е така устроено, че човек обикновено умира в болница. Затова ние не се сблъскваме непосредствено с това тайнство на смъртта и не виждаме как протича момента на смъртта. А всъщност да вижда как човек умира е много полезно за душата. Ако ние виждаме как умират хората, ще започнем да се замисляме: а аз, самият как ще умра?
Има различни смърти: вярващите хора, а още повече светиите умират съвсем не така, както безбожниците или маловерците. Ето Лев Николаевич Толстой цял живот си блъскал главата, защо селяните така леко, със спокойна душа умират: чувствайки приближаването на края, човек повиква своите деца, благославя ги, ще каже как да се разпоредят с имуществото, ще сложи ръце на гърдите си, ще въздъхне два-три пъти, и душата се отделя. И Толстой се измъчвал над този въпрос, не могъл никак да го разреши. Той се удивлявал, защо простият мужик за нищо не се измъчва, душата му е напълно спокойна, той не вика, не плаче, не казва: докторе, спасете ме! Защо не ме лекувате? Не хваща никого за гърлото, а умира спокойно. В какво е основата на такова спокойствие? Основата е в дълбоката вяра в Бога и в дълбокото знание за това какво ще стане с него после. Човек знаел накъде се отправя. И за нас също е много полезно да знаем това.
У духовния човек трябва да има една въжделена мисъл – да се съедини с Бога. А у нас това липсва. Ето днес, виждате, колко народ се е събрал да помене починалите. Защото много обичат своите родственици: майка, баща, дядо, баба, мъж, деца. Лошо ли е това? Много добре. Но елате в неделя – вие ще видите много по-малко народ, защото възкръсналия Бог Го обичат много по-малко. Към бащата, към майката любовта е много по-силна, отколкото към Самия Бог. Значи, ако нашите баща и майка са в ада, то и ние тогава в ада ще се прегърнем с татко и мама, а няма да срещнем Бога.
Най-важното, на което Господ иска да ни научи е любовта към Бога. И ако ние сме се устремили към Бога, бихме могли да Го достигнем, и баща си и майка от ада със своята молитва да измъкнем. Но Господ ни предоставя такава възможност, а ние не искаме. Ние за Бога не се и замисляме, за нас е важно само да преживеем този земен живот, на земята всичко да е добре, никой да не боледува, никой да не ни обижда и всичко у нас да върви гладко. Ето към това се стремим и се опитваме да устроим живота си. Опитваме се да устроим, а у нас нищо не се получава, всичко се разрушава, а после така и умираме: и в този живот нищо не постигнали, и небесният живот изтича през пръстите ни.
Мнозина от нас, когато умрат, ще бъдат много разочаровани, защото всеки счита себе си за вярващ човек. Но не всяка вяра спасява от грехове, а само такава, когато човек посвещава живота си на Бога. Добре е, че се молим за родствениците си, това говори, че сме добри хора, че имаме съвест. Това са все добри начататъци, но трябва да ги развиваме още, трябва да се стремим към Бога, да изпълняваме Божиите заповеди.
Ето ние сме дошли днес в храма да се молим на Бога, да споменем нашите покойници, ние всички сме вярващи. А с какво нашият живот се отличава от живота на невярващите хора? С нищо, нито външно, нито вътрешно. Пита се, колко време Господ може да търпи това беззаконие?
Хората сами грешат, а за всичко обвиняват Бога: защо Той допуска войните? Защо Той допуска смъртта на младенци? Защо Той ни е създал така, че сме толкова лоши? Всичко върху Бога струпваме. Бог е направил човека прекрасен, а хората всичко са осакатили, всичко са превърнали в помийна яма, и, вместо да обвинят себе си, да се покаят, те за всичко обвиняват Бога.
Когато ние с вас умрем, за нас ще остане още време до Страшния съд. И ако ще се молят за нас, тогава, по молитвата на Църквата, нашата участ може да се измени. Но след Страшния съд нищо не ще се измени, затова той и се нарича страшен – защото той е окончателен.
Колко е нужно за нас да се молим, колко е нужно да ходим на църква, колко трябва да измием греховете си! А ние все спим, все спим, а времето минава, с всеки ден ние се състаряваме, нашите съсъди изнемощяват, сърцето става все по-възприемчиво към болестите. Още малко, и ние ще умрем, душата ще отлети. И какво ще започне?
Всеки ден, всеки час ние трябва да мислим да мислим за своята душа, в какво състояние е тя, близко ли е тя до Бога или далеко. И ако започнем да мислим за това, нашият живот ще се променя към по-добро. Господ ще ни помогне в това, стига да съумеем да се събудим.
И ние всички трябва през цялото време да се стараем да направим нещо за Господа, да послужим някак на Господа, всеки на своето място. Тогава нашият живот ще се измени. Братя и сестри, това, че се молим за нашите починали сродници, е много добро и много правилно, това е богоугодно дело. Но все пак не трябва да забравяме и за своята душа. Амин.
Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев
______
*Оригиналното заглавие е „Вечерняя служба под Дмитриевскую родительскую субботу”