Днес на нашето внимание беше предложено четиво от Светото Евангелие за начините как да се озовем на пътя на спасението. Да послушаме Самия Господ, Който Сам нарича Себе Си Живот и Път и Истина. Какво се говори за това в Писанието?
Един законоучител се обръща към Христос: „Какво да направя, за да наследя живот вечен?” Господ му казва: „Ти знаеш заповедите. В закона всичко е казано по този повод. Възлюби Господа от всичкото си сърце, душа, с всичките си помисли, с всичката си твърдост. И възлюби ближния като самия себе си. Иди и постъпвай така и ще имаш живот вечен, ще имаш спасение.”
И ето тук, братя и сестри, ние виждаме, че когато става дума за любовта към Бога, към нашия Покровител, тогава у нас всичко е ясно. Защото Бог, нашият Творец, Той се грижи за нас. Затова по отношение любовта към Бога всичко е разбираемо, логично.
А ето когато говорим за любовта към ближния, тогава нашата греховна плът изведнъж започва да поставя ограничения. Тя се опитва да стесни кръга на тези, които трябва да обичаме. Тя иска да стесни самото понятие за любовта към ближния. Иска да обичаме само кротките, своите родственици, приятелите. Здравите умните, красивите. Но се отвращава от общото мнозинство хора.
А Господ казва: „Възлюби ближния си като самия себе си”. И ето с този законоучител имало същия проблем. Той също искал да стесни понятието за това кои са неговите ближни.
Господ му внушава със своята притча, със своята повест кой е нашият ближен. Показва, че наш ближен – това е всеки човек, независимо от неговото вероизповедание, независимо от това дали неговите възгледи съвпадат с твоите. Независимо от това, благообразен човек ли е или не, от една националност с тебе ли е или не. И говори за това, че един човек вървял по пътя от Йерусалим и попаднал в ръцете на разбойници, които го били, ограбили и оставили да лежи захвърлен със зеещи рани. Покрай него преминали свещеник, левит. А във Второзаконие било казано, че трябва да се вдигне даже осела, падналия вол, не само човека. Но ето ние виждаме, че жителите - левит и свещеник - не изпълнили предписанието на закона.
Обаче покрай него минал един самарянин, който видял този захвърлен, смилил се над него. Ето тази ключова дума – „смили се”. Той избърсал раните му, обработил ги, казано на съвременен език, първо с вино, после с елей. Качил го на своя осел и го отвел в странноприемницата. Там той се грижел за него, а заминавайки, дал необходимата сума пари, за да се погрижат за този човек, даже пообещал, когато се върне, да компенсира допълнителните разходи за този човек, ако това бъде необходимо. Само и само този човек, жертва на нападение, да не остане сам и отхвърлен. И Господ казва на питащия го: „Ето кой е нашият ближен.” И по-нататък – „Иди и ти постъпвай също така."
Ето тук ние виждаме, скъпи братя и сестри, че към нашите ближни трябва да се числи всеки човек, срещащ ни на нашия житейски път. Ако човек действително се нуждае. Защото има хора, които просят за нещо недобро, греховно. Те могат да просят, за да си купят нещо за пиене. Или да просят за тютюн. Просят, а тези пари могат да похарчат за наркотици. Така ето, църквата казва: „Трябва да се дава не на този, който проси, а на този, който се нуждае”. Има някаква разлика между тези хора.
И така, на тези, които се нуждаят, следва да окажем милост според степента на нашите сили и възможности. Затова нито Господ, нито Църквата не искат нещо, което надвишава силите ни.
Но това, в което можем да окажем помощ на ближния, ние, братя и сестри, трябва да направим. И в този смисъл Църквата ни призовава към християнска скромност. Така че тези средства, които ни дава Господ, да не харчим за разкош, за излишна мобилировка на своето жилище, за разкош в дрехите, излишък в храната, питието. Но тези средства да изразходим за помощ на заобикалящите ни ближни, които ние срещаме. Постъпвайки така, ние ще наследим живот вечен и ще се спасим. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев