Протойерей Дончо Александров е роден през 1974 г. в град Варна.
Той е основател и председател на Православния богословски студентски съюз от 1994 г. до 1997 г. Завършва богословие в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски" през 1997 г. Тогава става и докторант по омилетика (наука за историята и теорията на църковната проповед) в същия университет. Ръкоположен е за свещеник на 14 октомври 2001 г. в храма „Св. Петка" в морската ни столица от Варненския и Великопреславски Митрополит Кирил. Служил е и в църквата „Св. Пророк Илия". Сега служи в старинния храм „Успение Богородично" и в църквата „Св. Атанасий", на която е председател.
„Никога не съм се замислял, че ще стана свещеник - разказва отец Дончо. - Това беше спонтанно решение, след като започнах да чета Библията и друга духовна литература. И момента, когато силно повярвах в Бога, не съм си представял по друг начин живота, освен да бъда свещеник и да служа на Него и на хората. Това е като едно нещо, което стои в тебе и знаеш, че няма да си радостен и щастлив, ако не изпълниш това си призвание. Всичко беше много спонтанно, не е плод само на емоция, а е разумно решение, затова кандидатствах богословие с една-единствена цел - да завърша, да се подготвя и да служа на Бога".
Разминават ли се желанията, които искахте да осъществите като свещеник, с това което реално можете да свършите?
„Не мога да кажа, че има кой знае какво разминаване, но едно е да гледаш на свещенството от външна страна като мирянин, друго е, когато самият ти вече си свещеник. За неща, които на пръв поглед са лесни, когато започнеш да служиш, виждаш какви трудности, пречки, изпитания има и в духовния живот, и при срещата с хората. И се учиш на търпение, на смирение. Разбираш, че всъщност нещата не могат да станат така, както винаги ние искаме".
Отец Дончо, във вашия храм има училище по вероучение, колко са децата, които се обучават?
„Да, имаме неделно училище, то съществува вече над десет години. Различна е бройката им през годините, със сигурност има около 20-30 деца, които са записани. Случва се някои да отсъстват - поради ангажименти, болести, затруднения на родителите. Освен неделното училище, ние имаме школи по изкуствата, които се посещават от децата с голям интерес. Смятам, че не само вероучението е единственият начин да ги привлечем към храма. Трябва да се търсят и онези форми, които развиват техните дарби и покрай това те да се учат да бъдат добри хора, християни. Да осъзнават мястото си в Църквата. Аз виждам, че децата с много голяма любов, с изключителна чистота пристъпват и се трудят за онова, за което са дошли в храма".
Вашият храм е един от най-старите в морската ни столица, каква е неговата история?
„Всъщност, тази година ние отбелязваме 175 г. от построяването му в този вид, в който е. По исторически и археологически сведения храмът е съществувал още от ІV век. Преди тази сграда е имало четири църкви, които са били разрушавани, издигани са били нови. По времето на турското робство е имало един по-малък храм, който изгаря, след това построяват тази сграда. Интересна е историята му, тук са служили гръцки духовници, после руски, и български, разбира се. По времето на комунизма той е бил и концертна зала, и музей. През 1991-а година, след демократичните промени, църковният живот се възстановява, след като храмът се връща на БПЦ. Важното е, че днес той не само като сграда, а най-вече със своя духовен живот, привлича християните от града. И радостното е, че много млади хора участват в църковния живот, в богослужението, в различните инициативи, които църковното настоятелство при храм „Св. Атанасий" организира".
Кои са последните инициативи тук?
„Издаваме списание „Амвон", а от миналата година и едно детско списание - „Камбанка", което има добър прием сред родителите и децата, и много бързо се изчерпва. Имаме и вестниче „Православен глас", поддържаме интернет страница. Традиционна е социално-милосърдната ни дейност, подпомагаме от пет-шест години всяка неделя около 40 човека, които са в неравностойно положение. С благословението на блажено починалия Варненски и Великопреславски митрополит Кирил подготвихме издание на светата Литургия с текстове на съвременен български език, с молитви, които миряните да могат да четат по време на Литургията. Мисля, че това е много интересно и уникално издание. Преди няколко години издадохме Четириевангелието в джобен формат, което се разпространява безплатно и най-вече е предназначено за младите хора, динамичните, които могат да си го носят и да го четат. Скоро ще излезе и Евангелието в аудио вариант, който може да се слуша в колата или в къщи".
Отец Дончо, вече 24 години след промените, намери ли българинът своя път към храма?
„Като цяло можем да кажем, че не е намерил пътя към храма. Българинът се лута, търси различни пътища. За съжаление, много често търси леките пътища. Да получи нещо духовно, ама по възможност да не се напряга. Всеки човек има влечение към духовното, както казва теологът Тертулиан, „душата е християнка", тя има нужда от свръхестественото, от мистичното. Но, за съжаление, вместо да насочим пътя си към храма, по-голямата част търсят астрологията, окултизма, там, където не се говори за пост, за изповед, където не е необходимо да правиш усилия, не трябва да прощаваш, да се разкайваш. И така по-лесничко да можеш да придобиваш някакви знания, които да ти носят уж някаква хармония, която в крайна сметка е душевна, но не и духовна".
И все пак, не е ли мястото тук на Църквата да развива по-голяма просветителска дейност, за да може наистина българинът да открие своя път към храма?
„Принципно е така, ние сме длъжници на народа си като Църква. Мисията ни трябва да бъде много по-активна. Енорийските храмове да бъдат препълнени, да има там живот. Да станат средище за хората, които, както казах, да намират там своята духовна храна, но и тези, които са немощни, да намират и телесна храна. Трябва според мен обаче и от двете страни да има някаква крачка: и от страна на духовенството, и на самите миряни, които много плахо пристъпват със своите страхове, със своята неувереност. Няма нищо страшно да отидеш в храма и да разговаряш със свещеника, да потърсиш помощ. Аз смятам, че всеки свещеник би откликнал. Но пък и за онези, които не искат да пристъпят или пък се срамуват, свещеникът да излезе навън и да бъде при хората. Това, за съжаление, е много труден процес при нас след голямата рана на атеистичния режим, въпреки че не трябва само с него да се оправдаваме. Но изгубихме и тези повече от 20 години в прехода, в който не можахме де намерим като общество правилния път за нашия народ. Смятам, че религията като предмет бе необходимо да влезе веднага след промените в българските учебни заведения и би спомогнал днес картината да бъде много по-различна. Това не означава, че ние трябва да възлагаме цялата си надежда на държавата. Църквата трябва да върши своята мисия. Всички ние милеем за народа, а за да се случи нещо, трябва да се тръгне още с малките деца. Каквито и усилия Църквата да полага, тя няма добри бази и възможности да се занимава с много голям брой деца, които да учи и наставлява по пътя на доброто, вярата и благочестието. Трябва да се търсят и други варианти и влизането в българските училища е един от тях".