„В една от синагогите Той поучаваше в събота; и ето една жена с немощен дух от осемнайсет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи. Като я видя Иисус, повика я и рече и: жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога. При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Иисус в събота изцери, заговори и рече на народа: шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден. Господ му отговори и рече: лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота, и не води ли да го пои? А тая дъщеря Авраамова, която сатаната е свързал, ето вече осемнайсет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден? И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам; а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него” (Лк. 13:10-17).
Това, навярно, е много трудно – 18 години да имаш немощен дух, да бъдеш изкривен, да нямаш възможност да се изправиш. Ето – когато пред себе си виждаш само една земя: камъни, горещ пясък, нечии пробягващи прашни нозе. Превит, сгърчен гръб, – и е невъзможно да видиш Небесния лазур. Невъзможно е радостно да присвиеш очи от яркото слънце. Пред тебе само камъни, боклук, нажежен до червено асфалт, и нечии бързащи прашни нозе наоколо.
Всички нанякъде бягат, летят, бързат, а ти, като охлюв, като костенурка: тежка броня, малък участък кална земя пред очите и времето сякаш почти е спряло. И изглежда, че вече няма надежда, че така ще бъде винаги: небето, слънцето, зеленеещите се дървета, лицата на приятели – всичко това е за другите. А ти никога вече не ще видиш добрите чужди смеещи се очи. Само мрачното сиво лице на земята под твоите крака.
Но невъзможното за човеците е възможно за Бога. Когато Щедродаващата Божествена десница се докосва до изнемогващата човешка душа – тя получава изцеление. Болната жена даже нищо не проси. Тя просто мълчейки носи своя кръст, смирено и търпеливо. И Господ идва към нея на помощ.
И къде я намира Господ? На пазара? На скамейка? В канавката на живота? Той я намира в храма – тук тя донесла своята скръб, своите сълзи. Външно тя била уродлива, но нейната душа с търпението на страданията станала прекрасна. И погледът на Христос, дошъл в синагогата, се устремил не към гордо стоящите хора в богати одежди. Неговият поглед се устремил в далечния ъгъл, където стояла дългогодишната страдалка. Господ отива не при праведниците, които се опиват от своята праведност, от своето знание на закона, от изтънченото изпълнение на обредите и считат себе си вече почти спасени. Той отива към този, когото е „свързал сатаната”, който смирено разбира, че страда за своите грехове. Който е опечален от своето духовно уродство.
И – погледнете! Станало явно чудо: жената се изцелила, изправила се, започнала да слави Бога, а началникът на синагогата, безусловно „абсолютен праведник”, у когото всичко в живота е подредено по рафтовете, започнал да се възмущава: „Какво е това? Безпорядък! Не е време сега за това! За изцеление елате утре!”
Но за чудото няма разписание – „Вятърът духа, дето иска”.
Господ нарича началника на синагогата лицемер. И този порок – лицемерието, навярно е един от най-страшните. Защо? Защото под маската на добропорядъчност, на благочестие може да се скрива най-дълбоко духовно уродство. На човека му се струва, че той ходи право, уверено, равномерно, но душата му е дотолкова прегъната, свита, обезобразена, че не вижда около себе си никого и нищо. Само себе си. Само буквата на закона. Само хладния свод на запрещаващите правила. „Има шест дни, в които трябва да прави нещо; в тях и се налага да се изцелите, а не в съботния ден”.
Но за любовта няма почивни дни. Милостта и състраданието се раждат в душата вън от всякаква календарна мрежа. И ние, вярващите, църковните хора, трябва много да се пазим да не се заразим от този смъртоносен бацил на лицемерието, на фарисейството! Тази опасност винаги съществува за нас. Ако ние се чувстваме напреднали в духовния живот, отличаващи се от другите хора, гледащи на другите отвисоко – то горко на нас, книжниците, фарисеите и лицемерите, както казва Господ…
В дълбочината на човешките отношения винаги трябва да има любов, състрадание към човека, желание да го разбереш, зад външното уродство, зад прегърбеността да разгледаш, да почувстваш красотата на неговата душа.
И ние не винаги се справяме с тази задача. За нас е по-просто и по-интересно „да наблюдаваме умиването на чаши, котли и пейки”, отколкото да очистваме сърцето си от злоба, от осъждане, от ненавист към ближните. Ние можем, например, старателно да изследваме състава на някакъв купен продукт, да не би случайно да се облажим, и след минута така оскърбяваме човека, така го унизяваме, че той ще си тръгне от нас с дълбока сърдечна рана. И колко време трябва да мине, за да зарасне тя?
Ние трябва, разбира се, да не забравяме, че живеем в свят, който катастрофално бързо губи любовта, добротата, съчувствието, милостта. Егоизъм, индивидуалност, гордост – ето девизът, написан на знамето, което високомерно носи светът. Развлечения, удоволствия, богатство – ето тези цели, заради които човек забравя за съвестта, за Вечната Правда, за Вечността.
А християнството – това е единствената в света ценностна система, в която нищетата стои на първо място – „Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно”.
Благодарение на това смирение, на тази нищета на духа, които, безусловно, имала болната жена, Господ я съзрял и я изцелил – „сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре”.
Преп. Силуан Атонски дал прекрасен образ на смирението: „Душата на смирения е като море. Хвърли в морето камък. Той за минута ще размъти леко повърхността, после ще потъне в дълбината му”.
Господ не иска, не желае да вкара човека в лицемерен, робски стил на живота: „човек е за съботата”. Човек е за Бога, за любовта, за Вечността. И ако външното съблюдаване на поста, както св. Игнатий Кавказки казва, за нас се оказва по-важно, отколкото този плод, който този пост трябва да принесе, тогава това означава, че някаква грешка се промъкнала в нашето сърце. И ако хората, които за първи път се сблъскват с Православието, за първи път идват в храма, не виждат, не усещат в нас любовта, а виждат само познавачите на това през какво рамо трябва да се предава свещта; учещите кой и къде трябва да стои, и как трябва да бъде облечен; ако те виждат в нас само изпълнители на съботата, това значи, че ние още не сме ученици на Христос; тогава ние засега сме ученици на началника на синагогата и сами сме се прегърбили от своето лицемерие, своята надменност, своята мнима праведност.
Ако нашата душа се уподоби в смирение на душата на болната, прегърбена женица, ако тя ще търси изцеление не някъде встрани, а в лоното на православния храм, ако прибегне към покаянието, като към най-действеното лекарство, тогава Сам Христос ще възложи на нея Своите Божествени ръце и тихо ще каже: „Радвай се, душо! Освобождаваш се от своя недъг…”
Превод: Прот. Йоан Карамихалев