- Ваше Светейшество, позволeте от името на Международния обществен фонд Единство на православните народи, редакторския колектив на неговото списание «К единству!» и многочислените читатели на нашето списание сърдечно да Ви поздравим с избрането Ви за Предстоятел на Българската православна църква — една от най-древните сред Поместните православни църкви.
- Благодаря!
- В тази връзка расте интересът към Вашата личност като глава на една от големите поместни православни църкви. Такъв интерес към Вас има и у нишите читатели, които биха искали да научат повече за Вас.
Ваше Светейшество, Вие сте роден в следвоенна България и през 1959 г., на 14 годишна възраст, когато Вашите връстници са постъпвали в Комсомола, Вие сте избрал различен път — да постъпите в Черепишката духовна семинария. Какво определи този избор? В какво семейство израстнахте и кой Ви оказа влияние, за да вземете такова необичайно за Вашата възраст и онези врамева решение?
- Това благотворно влияние дойде от най-близките ми тогава хора – от моето семейство. Моята майка беше дълбоко благочестива жена. Много скромна, трудолюбива. Нейният живот беше пропит от вярата й в Христа, молитвата, богослуженията. Пееше в църковни хорове. Имаше тих, но много приятен глас. Нейно съкровено желание беше ние с брат ми да учим в семинарията и да се посветим на църковно служение. Не ни натрапваше това свое желание, не ни го вменяваше, но ние го усещахме. Баща ми поддържаше желанието й.
С днешна дата си давам сметка, че в онези години, когато в нашата страна се ширеше безбожие, материализъм, нашият дом е бил като духовен оазис в който ние с брат ми някак естествено сме възприемали правосланата християнска вяра и сме навлизали в църковния живот.
В семинарията постъпи първо брат ми, като по-голям от мен, и в сърцето ми се разпали ревност, и аз да тръгна по този път. Две години по-късно това стана. В онези години време Софийската духовна семинария беше евакуирана при гара Черепиш, на около 70 км. от София, сред скалите в дефилето на р. Искър. Тогава курсът на обучение беше 6-годишен. Дисциплината беше много строга, цареше изряден ред. Ректор на семинарията беше Смоленски епископ Тихон – достолепен и извикващ респект духовник.
У мен желание за монашество се породи още през ученическите ми години, но то съзряваше постепенно. Безпорно подклаждано и от примера на забележителни личности като еп. Тихон, Левкийски еп. Партений, викарий на Софийския митрополит, Макариополски еп. Николай – ректор на Духовната академия и др. По-късно ме изпратиха като стипендиант в Московската академия в Троице-Сергиевата лавра заедно с настоящия митрополит на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, тогава йеромонах. Неговият добър пример, богослужбите в Лаврата, великолепните храмове и светините, монасите там – всичко усилваше и укрепваше в мен желанието да приема монашески постриг, но исках това да стане в България. Приех монашество в Троянската св. обител на 3 август 1975 г. Чинът на пострижението извърши Негово Светейшество патриарх Максим, който ме и насочи към този манастир, а мой духовен старец стана приснопаметния митрополит Геласий, тогава – игумен на манастира.
- Служението на Господа и Православната църква в онези времена е било в условията, на една атеистическа държава и отношението към религията е било доста хладно, ако не и по-лошо. И в същото време и в нашата страна, и в България властта се стараеше да използва авторитета на Църквата, в това число и в международните дела: Църката излизаше с призиви към разоръжаване, мир по света и братство с всички народи, което само по себе си не е лошо, но принасяше ли полза на Църквата? Какво можете да кажете за това?
- В годините на атеистическата власт в България Църквата и нейните свещенослужители бяха целенасочено ограничени в своето служение. Със закон беше забранено то да се осъществява извън стените на все по-опустяващите, поради атеистическата пропаганда и страх, храмове. Ние, като свещенослужители, не преставахме да служим св. Литургия, да принасяме безкръвна жертва на Божия престол и да отправяме молитви към Господа за своите сънародници, но не ни беше позволено да благовестим Словото Божие сред децата и младите хора, сред военнослужещите, в болниците, да осъществяваме своята просветна и социална мисия. Нашата проповед можеше да става само от църковния амвон и то под зоркия поглед на партийните активисти.
Но и тогава, въпреки утесненията, имаше верни чеда на Църквата Христова, ревностни християни, които тихо и незабележимо водеха благочестив живот, усърдно се стараеха да изпълняват Евангелските повели и пазеха традициите на светата Православна вяра, пренасяйки я през тези времена на открито гонение срещу Църквата. Те кръщаваха своите деца и внуци, често това ставаше тайно в домовете им и в по-отдалечените манастири, и ги възпитаваха в християнски дух и благочестие. Българската православна църква не е преставала да ражда причастници на Тялото Христово, в които диша и животвори Светият Дух.
И както в Старозаветно време Бог дава обещание, че ако се намерят дори 10-тина праведници ще пощади от погубване Содом и Гомор и многочислените им жители, така пощади и нашия народ, по молитвите и благочестието на тези, известни само на Него, угодници Божии.
Всяко време е добро за спасение. И най-добрите или най-тежките външни обстоятелства могат да послужат на някого като „камък за препъване” (Ис. 8:14), а на други, като камък за издигане.
- Сега времената са други, но проблемите за Църквата не станаха по-малко: средствата за масова информация, антицърковните сили умишлено разпалват антицърковни настроения, оскверняват се светини, извършват се нападения върху свещенослужители, издига се на пиедестал порока в цялата му мерзост. Как църковното изпълнение трябва да реагира на подобни кощунства?
- Врагът на спасението не бездейства. И колкото по-силна става Църквата и повече хора се вслушват в нейната проповед, толкова по-яростни стават демонските нападения срещу нейните служители. Различни са само средствата. И днес, в ХХІ в., по света хиляди християни търпят гонения и биват погубвани заради своята вяра, а други – обругавани, осмивани, дискредитирани чрез клевети и непочтително отношение.
У нас, слава Богу, днес православните християни се радват на мир, спокойно могат да изповядват и да живеят своята вяра без да бъдат подлагани на преследване или присмех. Мнозинството българи заявяват своето доверие в Бъларската православна църква, търсят нейната опора, подкрепа, напътствия. Това ни радва и задължава.
От страна на медиите в миналите години имаше неоснователни критики по отношение на БПЦ, недобронамерени статии и материали, но днес, слава Богу, смея да твърдя, че се радваме на все по-добър диалог и взаимодействие. Средствата за масова информация ни помагат да разберем очакванията и надеждите на широката общественост по отношение на църковните свещенослужители. Ние се вслушваме в тях и според силите си се стараем да отговорим на нуждите на нашите сънародници, чийто живот е белязан с трудности и изпитания.
- Ваше Светейшество, какви промени настъпиха в Българската православна църква през последните години? Какви са отношенията сега между Църквата и държавата, както и със съвременното българско общество? Много ли младежи идват в Църковата и се въцърковяват? Съществуват ли в България проблеми за изучаването на Закона Божии в учището? И повдига ли се в СМИ въпроса за замяната в богослужението на църковнославянския език със съвременния? И допустимо ли е това?
- През последните дведесетина години, след демократичните промени, в нашата страна се смениха немалко правителства и на нас ни е трудно да направим някакво обобщение за отношението между Църквата и държавата, в лицето на нейните ръководители, през този период. Общо взето, като че ли всички заявяват добро отношение и намерения. Но едни останаха с добрите си заявления, неподплатени с дела. Други не пропуснаха уникалния шанс да получат Божието благословение за себе си и своя дом, като за времето, в което Бог ги е поставил начело на държавата подкрепят Църквата в нейните усилия да получи възможност по-спокойно да извършва своята мисия - да възвестява спасителните истини на християнската вяра, така нужна днес на нашето общество. А трети застанаха на страната на онези, които Я обругаваха и рушаха нейното единство, като си заслужиха осъждане.
Въвеждането на религиозно образование в българските училища започна още в първите демократични години: първоначално като експериментално, после като свободноизбираем и като задължителноизбираем предмет, което го поставя в неравностойно положение по отношение на другите дисциплини, изучавани в училище. До ден днешен така и не се намери нужното разбиране, воля и решимост у политиците, за да се изпълни нашето желание предметът да влезе в задължителната програма на училищата, като родителите и децата избират дали да изучават православие, ислям, католицизъм или светска етика.
А такова желание у нашите сънародници има. Все повече и повече са младите хора и семействата, които идват с децата си на богослужения, участват в живота на Църквата, изповядват се, причастяват се и евангелските норми са определящи в техния живот. Все повече са и здравомислещите, които осъзнават, че нашето общество изживява дълбока духовна криза – криза на ценностната система, криза в отношението към живота, другите хора, света – криза, чиито корени са отдалечаването на обществото от Бога. И колкото повече отлагаме връщането към евангелските истини и традиционните за нашите народи ценности, толкова повече тази криза ще се задълбочава и ще прониква в икономическите, социалните, политическите, междучовешките и междудържавни отношения и в сферата на екологията.
Що се отнася до употребата на църковно славянския и новобългарския език в богослужението, в практиката на нашата Църква официално е възприет църковнославянският език, но се създават условия и за ползване на говоримия български език. Издават се двуезични Служебници, Требници и литургичния текст за ползване от миряните. Традиционно се четат на български език св. Евангелие, Апостола, паримиите и някои молитвени текстове, Символът на вярата и Господнята молитва на много места се казват от всички богомолци на български език. Има и някои храмове в които, с благословението на архиерея, в определени дни от седмицата се служи светата Литургия на новобългарски.
- Русите и българите в протежение на векове са били свързани с връзките на духовното родство и защото ние сме — славяни, и защото Русия е приела съвсем непосредствено участие в освобождението на България от османско иго, и руският народ е принесъл много жертви на българска земя «за своите приятели». Но човешката памет нерядко забравя доброто и хората започват да ограбват миналото от необективни, конюнктурни позиции. Какво ще кажете за това?
- Свойствено на света е да е изменчив. Но независимо от политическите промени и настроения Българската православна църква на всяка св. Литургия по време на Великия вход поменава „Блажено почившаго освободителя нашего императора Александра Николаевича и всех воинов радших на поли брани за веру и освобождение отечества нашего”, тачи свято паметта на отдалите живота си наши освободители, поддържа своите братски отношения с православния руски народ.
- Вашето избрание за Предстоятел на Българската Православна Църква премина на фона безпрецедентни за България многочислени акции на протести, обхванали практически всички големи градове на страната, против бизнес-монополите, както и против политическия и икономически курс на власта. И в тази връзка имаме следния въпрос: какво положително, или, напротив, отрицателно може да внесе процесът на интеграция на България в Евросъюза, където някои влиятелни сили узаконяват антихристиянски норми, като размиват самото понятие за грях?
- Влизането на България в ЕС бе очаквано и съпроводено с много надежди за по-добро бъдеще за страната ни и благоденствие на нейните граждани. Надежди, които в голяма степен останаха нереализирани. И най-добрите намерения, когато не се осъществяват с Бога и не търсят Неговата правда не дават добри плодове. А т. нар. европейска цивилизация като че ли все по-категорично се еманципира от своите християнски корени. Но без високи идеали и светоглед, основан на евангелските истини в обществото ни, няма как да се възцари справедливост и да се радваме на блгоденствие и мир. Отстъплението от Божия закон и традиционните нравствени ценности, доминирането на „аз”-а над стремежа към общото благо, обезценяването на понятия като родолюбие, чест и достойнство, саможертвено служение на ближните и обществото в името на общото благо водят до все по-голямо социално напрежение, разделение и противопоставяне.
Днес вълни от протести заливат не само България, а и други европейски страни. Дори, ако протестиращите не могат да формулират ясно и категорично какво точно целят, какво и как искат да се промени, тези протести са знак, че чувството за справедливост у хората е накърнено.
Бог е утвърдил ценности, нравствени правила и начин на живот, които да следваме, за да развиваме Божия образ, който Творецът е вложил в нас и осъществяваме своето богоподобие. Тези нравствени ценности са и условието за благоденствието на дадена общност и нейните граждани.
- Ваше Светейшество, отдавнашни добри взаимоотношения свързват Международният обществен Фонд "Единство на православните народи" и неговото Българско представителство с Българската православна църква, нейното свещеноначалие, в това число и с Вас. Надяваме се, че и Вие, в качеството си на Български патриарх, както и Вашият предшественик приснопаметния патриарх Максим, ще развивате отношенията с Международния обществен Фонд "Единство на православните народи". И в тази връзка, каква, според Вас, трябва да бъде ролята на православната общественост в нашите страни, и в света като цяло?
- Приветстваме и подкрепяме Международния обществен фонд във вашия стремеж да работите за единството на светото Православие и разпространението на Христовото благовестие по света. Молим Бога и занапред да вдъхновява, и ръководи вашите дела, и щедро да ги обдарява с добри плодове. Това е и дълг, и отговорност на всички Христови последователи. Да бъдат „солта на земята” (Мат. 5:13) - да бъдат пазители на Истината, да показват верните ориентири, които има светото Православие за разпознаване на доброто и злото, истината и лъжата, спасителното и пагубото за човека, полезното от вредното за душата; със своя живот и отношения да бъдат пример за подражание; със своята изрядност в мисли, думи и дела да бъдат съвестта на обществото.