Митар и фарисей дошли в църквата да се помолят. Фарисеят по време на своята молитва се хвалил с делата си и осъждал другите, а митарят с дълбоко съзнание за своето недостойнство се молил така: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лк. 18:13). Господ осъдил първия, а последния оправдал, казвайки: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лк. 18: 14).
Скъпи, ако гледаме външните постъпки, а не на вътрешното разположение на сърцето, тогава не може по никакъв начин да наречем фарисея лош човек. Във всеки случай, той бил човек непорочен в гражданския смисъл на думата и външно благочестив. При все това неговата молитва била отхвърлена. Напротив, митарят бил не без грехове и пороци. Той самият съзнава своята греховност, обаче, молитвата му била чута. Защо това е така? Ето защо – фарисеят се молил високомерно, с такова настроение на духа, в което той сам се показал. Нали в молитвата хората се показват такива, каквито са в действителност и как живеят. Към живота на евангелския фарисей и неговата молитва може да се отнесат думите на Апостола: „самолюбци, сребролюбци, горделиви; надути, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли.“ (2 Тим. 3:2-5).
Фарисеят се държал надменно по отношение на Бога. Гордо влязъл той в храма, застанал пред всички, на видно място. В него не се забелязвал никакъв признак на подобаващо благоговение към Бога и Неговия Дом, той се отнасял презрително към ближните. Считайки себе си за праведен, той наричал другите хора лоши: хищници, неправедници, прелюбодейци; съдейки по външните постъпки, изтълкувал ги лъжовно и превратно, а не според вътрешното разположение на сърцето. Така гордостта навсякъде постъпва: за себе си мисли високо, а за другите – низко.
Молитвата на фарисея била греховна молитва. Той благодарил Бога, но без смирение и съзнание за собствените немощи – благодарил не за избавлението от тежките изкушения към греха и грубите пороци, а за това, че той не е такъв, като останалите хора. От неговите уста звучал гласът на гордостта, която се кичи със своята праведност и се обръща към Бога не с молитва на покаяние, а с молитва на самовъзхваляване. Според мнението на фарисея, той нямало за какво да се кае. В действителност, цялата молитва на фарисея би насочена към собствения кумир на гордостта… И Бог не я чул.
Молитвата на митаря била вопъл на душата, който в смирение се взирал в своите грехове и с дръзновението на вярата призовавал Божието милосърдие да лекува страданията на немощта. И Бог с благоволение се отнесъл с внимание към нея, защото Той видял човека, искащ Неговата помощ и съзнаващ собственото си безсилие за обновление на своята природа. Смирението направило митаря достоен за Божията благодат. Митарят застанал в ъгъла на храма и не смеел даже да вдигне очите си към небето. Той не отишъл напред, макар да бил човек с положение, събирач на данъци, и, вероятно, с добро състояние.
В църквата няма различия. Всички имат равни права. Най-затънтеното място е напълно достатъчно, за да възнесеш молитва към Твореца. Митарят се удрял в гърдите – истинската, пламенна молитва не може да бъде без външен израз. Вътрешните движения на сърцето неволно се проявяват и навън.
Митарят молил Бога за помилване. Боже, бъди милостив към мене, грешния. Неговото единствено желание е да получи прошка за греховете. Накратко казано, в своята молитва митарят се показал такъв, какъвто бил в действителност и както живеел. Той се молил със смирение, а смирявайки себе си се въздигнал.
Скъпи! Пред нас в живота има два пътя: или да вървим по стъпките на фарисея към собствения покой, към външната почит, към всичко, от което се храни тщеславието и се услажда гордостта, или ще встъпим в следите на митаря с неговото съкрушено сърце, смирен дух, заставящ го в смущение пред живата съвест да свежда очи надолу, в съкрушение да се бие в гърдите.
Първият е пътят на земното благополучие – пътят на погибелта във вечния живот; вторият – пътека горчива и тъмна тук, която ще ни приведе към източника на светлината и правдата.
Избягвайте фарисейската гордост, която изкушава и низвергва хората в погибел, прави ги слепи. Нали слепият не вижда пътищата и се препъва. Не е образ ли това за нас и нашия съвременен живот? Нашата слепота е в това, че считаме себе си за зрящи: твърде горди сме. Ние всичко виждаме, всичко преживяваме, само не виждаме греха си, и от това сме слепи, и грехът остава в нас! Фарисейството е нашата погубваща слепота. Всеки фарисей, оставил гордостта, идващ с митарево смирение при Христос, ще намери просвещение в Него.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев