В името на Отца и Сина и Светия Дух! Скъпи отци, братя и сестри, безусловно, постът е особено време за духовно трезвение, време, когато трябва с особена старателност да анализираме всичко, което става в душата ни, всичко, което се извършва в сърцето ни, да анализираме това какви помисли идват в нашия живот, добри или зли мисли ни посещават, да правим всичко за това нашето вътрешно духовно същество, нашата душа да стане по-чиста, да изправим своите житейски пътища, насочвайки себе си към Царството Божие.
Всеки път, когато встъпваме в попрището на Великия Пост, – аз мисля, че това се отнася до мнозинството от хората, – ние си казваме: „Ето започва постът и аз ще се старая да изправя своя живот. Аз не само няма да вкусвам блажна храна, но ще се постарая да не осъждам хората, ще се постарая да не правя зло на другите хора, повече да се моля, да се трудя, да помагам на бездомните”... И си припомняме голямо множество различни добри дела. Но ето свършва постът, ние се приближаваме към Пасха и, обръщайки се към тези дни, в които сме се канили да правим добро и да не вършим зло, виждаме, че повечето от това, което сме възнамерявали да направим даже в периода на този свят пост, ние не сме направили.
Ние започваме поста и определяме някаква цел пред себе си. Те могат да бъдат няколко, а може да бъде една, защото човек си мисли: „С много неща не ще се справя, но дори само да не осъждам, и това ще е добре!” И отново се оглеждаме, и отново съгрешаваме. Понеже постът – това не е време, когато ние извършваме подвизи, постът – това е време, когато ние познаваме своите собствените немощи. И колкото повече подвизи се опитваме да извършим в своя живот, към колкото по-голямо количество добродетели се опитваме да прилепим своите сърца, толкова повече и повече разбираме, че нищо не сме в състояние да направим със своите собствени сили. Това е и най-главният резултат от поста – ние познаваме своята немощ, своето безсилие. А по-нататък ние започваме да познаваме другата сила, различна от нашата, сила, която може да ни възвиси, да ни даде особено виждане и усещане за този свят, сила, която е способна да измени нашия живот, силата на Божествената любов и на Божествената благодат.
Свети Теофан Затворник (Вишенски), разсъждавайки за нашето спасение, казва, че нашият живот и нашето спасение – не са от подвиг към подвиг, а от падение към падение. Понеже когато човек осъзнава цялата тежест на греха, той съзнава и великата неизказана Божия милост, любовта, която Бог в пълнота насочва към всеки каещ се, към всеки, който очаква тази милост и любов, който простира към Него ръка, просейки Неговата благодатна Божествена помощ.
Ето какво е постът. И затова, влизайки в постно време, да не се уподобяваме на безумните хора, които считат, че могат изведнъж да превъзмогнат самите себе си, та нашите мисли и дела да не бъдат обречени на поражение. Но вие можете да попитате: „А какво да правим тогава през поста?” През поста трябва да следваме Църквата Христова. Когато тя плаче – да плачем, когато тя се кае – да се каем заедно с нея, когато се моли – да се молим, когато се обръща към Бога, просейки Неговата пощада и снизхождение, заедно с нея да просим тази пощада и снизхождение, та заедно с нея и да достигнем тази светлина, която ние наричаме светлината на Христовото Възкресение, та заедно с Църквата и нашата немощ да бъде огряна от тази Божествена светлина на Светата Пасха.
Затова, братя, да не се надяваме на своите сили, но да възлагаме цялото си упование на силата на Божествената благодат, преобразяваща нашия живот, в своите трудове да познаваме своите собствени немощи, чрез своите недостойнства и несъвършенства да придобиваме смирение, да не се смятаме за по-добри от Църквата Божия, но заедно с нея, по молитвите на Богородица и на всички светии, да вършим този подвиг в смирение на духа и съкрушение на сърцето. Амин.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев